— Не за Патрик. Той желае да се погрижи за детето. Дъщеря му е на шест години, а майка й има много широки пръсти. Това е едната от причините „Нордърн Кейс Мючуъл“ да приеме предложението ми толкова бързо — трудно биха си прибрали парите от мисис Ланиган. Патрик би искал да създаде неголям попечителски фонд за детето. Майката не бива да има достъп до парите.
— Колко?
— Четвърт милион. Плюс още толкова, за да покрие съдебните си разноски. Общо половин милион, платен тихомълком, така че клиентът ви да не изпадне в неудобно положение заради тези снимки.
По Крайбрежието бяха произнасяни множество тежки присъди за телесни повреди. Хал Лад бе уведомил Коен, че Арисия и двете застрахователни компании ще трябва да платят няколко милиона долара обезщетение на Патрик за това, което са му причинили. Коен разбираше много добре. Компанията му искаше да уреди въпроса по най-безболезнения начин и да излезе от играта.
— Значи — каза Коен — плащаме половин милион и искът срещу нас се оттегля, така ли?
— Точно така.
— Съгласни сме.
Санди извади няколко листа от папката пред себе си.
— Ето това е текстът на споразумението. — Даде им го и излезе от стаята.
35
Психиатърът бе приятел на доктор Хаяни. Вторият му сеанс с Патрик продължи два часа, но, както и първият, се оказа безрезултатен. Патрик помоли да приключат, когато стана време за вечеря. Почти не яде, защото гледаше новините по телевизията. Не споменаха името му. Заразхожда се из стаята. Излезе да побъбри с охраната. Санди му се обаждаше редовно целия следобед, за да го държи в течение, но той искаше да види документите. Изгледа някакъв филм и се опита да чете книга. Когато най-накрая чу гласа на Санди пред вратата, наближаваше осем. Приятелят му попита пазачите как е затворникът. Санди обичаше да го нарича „затворникът“. Патрик го посрещна на вратата. Адвокатът беше много уморен, но се усмихваше.
— Всичко е готово — обяви той и подаде на Патрик пачка листа.
— А документите и записите?
— Предадох ги преди час. Имаше поне десет агенти на ФБР. Джейнс ми каза, че ще работят цяла нощ.
Патрик взе споразуменията и седна пред работната си масичка под телевизора. Прочете ги много внимателно. Санди извади сандвич от един книжен плик и започна да яде до леглото, докато гледаше ръгби от Австралия на изключен звук.
— Разпищяха ли се за петстотинте хиляди?
— Никак. Никой не възрази за каквото и да било.
— Май трябваше да поискаме повече.
— Мисля, че получи предостатъчно.
Патрик прелисти една страница и се подписа.
— Добра работа, Санди. Справи се чудесно.
— Да, днес имахме добър ден. Обвиненията са оттеглени, гражданските искове също. Съдебните разноски са покрити, бъдещето на детето е осигурено. Утре ще приключим с Труди. Нещата се развиват повече от успешно, Патрик. Жалкото е, че на пътя ти е онзи труп.
Патрик остави документите и застана до открехнатия прозорец, с гръб към стаята. Щорите бяха вдигнати. Санди продължаваше да дъвче и да го наблюдава.
— Все някога ще трябва да ми кажеш, Патрик.
— Какво да ти кажа?
— Ами… я да видим. Защо не започнеш със Скарбъро?
— Добре. Не съм го убил.
— А някой друг да го е убил?
— Не, доколкото знам.
— Самоубил ли се е?
— Не, доколкото знам.
— Когато ти изчезна, Скарбъро беше ли жив?
— Да, струва ми се.
— По дяволите, Патрик! Днес имах тежък ден. Не съм в настроение за игрички!
Патрик се обърна и учтиво помоли:
— Не крещи, ако обичаш. Отвън има ченгета, които слухтят да чуят какво си говорим. Седни.
— Не искам да сядам.
— Моля те.
— Прав чувам по-добре. Слушам те.
Патрик затвори прозореца, пусна щорите, провери дали вратата е заключена и изгаси телевизора. Седна на леглото в обичайната си поза и дръпна завивката до кръста си. След като се намести, заговори съвсем тихо:
— Познавах Скарбъро. Един ден дойде в хижата ми и поиска нещо за ядене. Беше малко преди Коледа на деветдесет и първа. Каза ми, че през повечето време живеел в гората. Изпържих му яйца с бекон и той яде като невидял. Заекваше и се смущаваше от мен. Чувстваше се неловко. Естествено, заинтригува ме. Беше на седемнайсет, но изглеждаше по-малък. Беше чист и добре облечен, семейството му живееше на двайсетина мили, а той — в гората. Предразположих го да говори. Разпитах го за близките му и ми разказа тъжна история. Нахрани се и тръгна да си ходи. Предложих му да остане да спи в хижата, но той отказа и се върна в палатката си. На следващия ден излязох на лов за елени и той ме проследи. Показа ми малката си палатка и спалния чувал. Имаше оборудване за готвене, сандък с лед, фенер, ловна пушка. Каза ми, че не се е прибирал у дома от две седмици. Майка му имала нов приятел, който бил по-лош от всички предишни. Заведе ме навътре в гората, до една хранилка за сърни, която бе открил. Час по-късно убих най-големия си елен. Скарбъро ми обясни, че познавал гората отлично и предложи да ми покаже най-добрите места за лов. Седмица-две след това пак отидох в хижата. Животът с Труди беше абсолютно непоносим и двамата очаквахме почивните дни с нетърпение, за да не сме заедно. Малко след като пристигнах, се появи и Скарбъро. Сготвих яхния и ядохме до пръсване… по онова време още имах апетит. Каза ми, че прекарал три дни у дома и се скарал с майка си. Колкото повече говореше, толкова по-малко заекваше. Казах му, че съм адвокат, и той сподели с мен юридическите си проблеми. Работел на една бензиностанция в Лусдейл. От касата изчезнали пари. Всички го смятали за бавноразвиващ се и решили, че ги е откраднал той. Естествено, той нямал нищо общо с това. Друга причина да стои в гората. Обещах му да видя как стоят нещата.