— И така се зароди планът — подхвърли Санди.
— Нещо такова. Видяхме се още няколко пъти в гората.
— И наближаваше девети февруари.
— Да. Казах му, че ченгетата се канят да го арестуват. Това беше лъжа. Не се бях обаждал на никого. Не можех да си го позволя. Колкото повече разговаряхме обаче, толкова повече се убеждавах, че знае нещо за изчезналите пари. Беше уплашен и разчиташе на мен. Премислихме какво може да направи и единият вариант беше да изчезне.
— Звучи познато.
— Ненавиждаше майка си. Ченгетата бяха по петите му. Скарбъро беше изплашено момче, което не би могло да прекара остатъка от живота си в гората. Идеята да замине на запад и да стане планински водач му хареса. Измислихме план. Започнах да следя вестниците, докато не се появи съобщение за гимназист, загинал при железопътна катастрофа недалеч от Ню Орлиънс. Казваше се Джоуи Палмър, често срещано име. Обадих се на един фалшификатор в Маями, който откри номера на социалната осигуровка на Джоуи, и готово, след четири дни снабдих Скарбъро с пълен комплект документи. Шофьорска книжка от Луизиана със снимка в едър план, социална осигуровка с номер, акт за раждане, дори паспорт.
— Като те слушам, оставам с впечатлението, че е адски лесно.
— Дори е по-лесно, отколкото ти звучи. Трябват ти само малко пари и малко въображение. Скарбъро хареса новите си документи, допадаше му и идеята да замине за планините с автобуса. Сериозно говоря, Санди, хлапето беше готово да остави майка си в неведение, без да му мигне окото. Не изпитваше и следа от съжаление.
— Като теб.
— Да. Както и да е. В неделя, девети февруари…
— Денят на твоята смърт.
— Да, сега си спомням. Закарах Скарбъро до автогарата в Джаксън. Имаше всички възможности да се върне, но той беше взел решението си. Вълнуваше се. Горкото хлапе дотогава не беше излизало от щата. Самото пътуване до Джаксън беше приключение за него. Обясних му, че вече никога няма да може да се върне, при никакви обстоятелства. Дори не спомена майка си. За три часа път в колата изобщо не помисли за нея.
— Къде замина?
— Бях открил един лагер на дървосекачи северно от Юджийн, Орегон. Проверих разписанията на автобусите и му написах всичко. По пътя към автогарата преговаряхме урока за това какво трябва да прави. Дадох му две хиляди долара в брой и го оставих на две пресечки от автогарата. Наближаваше един часът следобед и не можех да рискувам да ме видят. За последен път видях Скарбъро, докато тичаше с раница на гърба към автобусите. Беше щастлив.
— Пушката и палатката му бяха намерени в хижата ти.
— А къде другаде да ги остави?
— Поредното блокче от мозайката.
— Разбира се. Исках да си мислят, че Скарбъро е изгорял в колата.
— Къде е той сега?
— Не знам, но това не е важно.
— Не те попитах това, Патрик.
— Наистина не е важно.
— Престани да си играеш с мен, по дяволите. Когато те питам нещо, заслужавам да получа отговор!
— Ще ти отговоря, когато преценя.
— Защо толкова увърташ?
Санди повиши тон ядосано и Патрик изчака малко, за да се успокои. И двамата дишаха по-бавно, опитваха се да се овладеят.
— Не увъртам, Санди — каза Патрик монотонно.
— Увърташ и още как. Боря се като побъркан, за да реша поредния ребус, а в това време ти ми сервираш още десет. Защо не ми кажеш всичко?
— Защото не е нужно да знаеш всичко.
— Но със сигурност би било добре.
— Така ли? Кога за последен път подсъдим по наказателно дело ти е казвал всичко?
— Може да ти се струва странно, но не мисля за теб като за престъпник.
— Какъв съм тогава?
— Може би приятел.