— Работата ти ще се улесни неимоверно, ако ме смяташ за престъпник.
Санди взе споразуменията от масата и тръгна към вратата.
— Уморен съм и отивам да почивам. Ще дойда утре и ще ми кажеш всичко.
Отвори вратата и излезе.
Гай забеляза, че ги следят два дни преди това, когато излизаха от казиното. Една смътно позната физиономия се обърна настрани твърде бързо. Някаква кола ги следваше твърде агресивно. Гай имаше опит в тези неща и го сподели с Бени, който шофираше.
— Сигурно са федералните. На кой друг му пука?
Решиха да напуснат Билокси. Телефонните линии в наетия апартамент бяха прекъснати. Отпратиха другите момчета. Изчакаха, докато се стъмни, и Гай тръгна с едната кола на изток, към Мобайл, където трябваше да прекара нощта, да се увери, че си няма опашка, а на сутринта да се качи на самолета. Бени потегли на запад — по крайбрежната магистрала, през моста на езерото Пончартрейн към Ню Орлиънс. Познаваше града добре. Озърташе се през цялото време, но не забеляза някой да го следи. Хапна миди във Френския квартал и пое с такси към летището. Взе самолета за Мемфис, после за О’Хеър, където прекара нощта, скрит в едно сепаре на летището. Призори се качи на самолета за Ню Йорк. Агентите на ФБР наблюдаваха дома му в Бока Рейтън. Шведката, с която живееше, все още бе там. Прецениха, че скоро ще се чупи, а нея щяха да я проследят много по-лесно.
36
Едва ли нечие пускане от ареста би могло да мине по-безпроблемно. В осем и половина сутринта Ева отново беше свободен човек, облякла джинсите и жилетката, с които бе задържана. Надзирателките бяха любезни. Служителите работеха безупречно. Шефът дори й пожела всичко най-добро. Марк Брик я посрещна с колата си, хубав стар ягуар, който специално бе излъскал отвън и отвътре.
— Това са агенти от ФБР — каза той й кимна към двамата мъже, които чакаха в една кола недалеч.
— Мислех, че сме приключили с тях.
— Не съвсем.
— Трябва ли да им кажа „здрасти“ или нещо такова?
— Не. Само се качи в колата.
Той отвори вратата, затвори я леко; погледна със задоволство блестящия преден капак и с е мушна зад волана.
— Получих това писмо по факса от Санди Макдърмот — каза той. — Прочети го.
— Къде отиваме? — попита Ева.
— Към едно летище за частни самолети. Там те очаква малка реактивна машина.
— Къде ще отида?
— В Ню Йорк.
— А след това?
— В Лондон. С „Конкорд“.
Движеха се по оживена улица, а двамата агенти ги следваха.
— Защо са след нас? — попита тя.
— Охраняват ни.
Ева разтри слепоочията си и си представи Патрик в малката болнична стая, отегчен, без да има какво да прави, освен да се чуди къде да я изпрати. След това видя телефона в колата.
— Може ли? — попита.
— Разбира се.
Брик караше внимателно, без да отделя очи от огледалата, сякаш возеше президента.
Ева се обади в Бразилия и се разплака, като чу баща си. Заговориха на португалски. И двамата бяха добре. И двамата бяха свободни, макар че тя не му каза къде е прекарала последните три дни. Той се пошегува, че в края на краищата отвличането не било чак такова изпитание. Отнесли се с него повече от добре — нямал нито една синина. Ева обеща да се прибере скоро. Работата й в Щатите била почти приключена и й било мъчно за дома.
Брик слушаше неволно, макар и да не разбираше нито дума. Когато най-накрая Ева прекъсна линията и избърса очи, той каза:
— В писмото има няколко телефонни номера, в случай че отново те спрат на някоя граница. ФБР вече не те търси. Имаш разрешение да пътуваш с паспорта си още седем дни.
Ева слушаше мълчаливо.
— Има и един телефонен номер в Лондон, в случай че се обърка нещо на Хийтроу.
Ева най-накрая отвори писмото. Беше от Санди, на фирмената му бланка. В Билокси всичко вървяло добре, нещата се уреждали бързо. Да му се обади в хотела от летището в Ню Йорк. Там ще получи допълнителни инструкции.
С други думи, щеше да й каже неща, които Брик не биваше да чуе.
Пристигнаха на оживеното частно летище северно от Маями Интърнешънъл. Брик я придружи вътре, а агентите на ФБР останаха в колата си. Пилотите чакаха. Посочиха красив малък реактивен самолет, спрян пред изхода, готов да я закара, където пожелае.
Отведете ме в Рио, едва не каза тя. Моля ви, в Рио.
Стисна ръката на Брик, благодари му за помощта и се качи в самолета. Нямаше багаж. Единствено дрехите на гърба си. Патрик щеше да плати скъпо за това. Само да стигне в Лондон. Да обиколи бутиците на Бонд и Оксфорд Стрийт. Щеше да си накупи повече дрехи, отколкото би могло да побере това самолетче.
В този ранен час Дж. Мъри изглеждаше скапан и неугледен. Все пак успя да изсумти някакъв поздрав на секретарката, която отвори вратата, и да поиска кафе — силно, без захар и мляко. Санди го посрещна, пое измачканото му сако и го въведе в една от стаите, за да прегледат споразумението за имотите.