Експертите на компанията, застраховала камиона, твърдяха, че моите хора са се движели с над сто и двайсет, а това, разбира се, щеше сериозно да ни навреди в съда. Всеки съдебен заседател би се намръщил при трийсет километра над позволеното. Намерихме свидетел, един старец, пристигнал на местопроизшествието втори или трети. Казваше се Кловис Гудман, осемдесет и една годишен. С едното око беше сляп, а с другото не виждаше.
— Сериозно? — попита Санди. — Е, не, но все пак зрението му не беше добро. Независимо от всичко още шофираше и онзи ден бръмчал по пътя с таратайката си, шевролет от шейсет и осма година, когато моите хора го задминали. След като изкачил следващия хълм, видял катастрофата. Кловис беше много чувствителен старец, живееше сам, нямаше близки роднини, беше изоставен и забравен. Гледката го беше потресла дълбоко. Опитал се да помогне на жертвите, останал известно време, после си тръгнал. Не бе казал нищо на никого. Бил твърде разстроен. После ми призна, че не мигнал цяла седмица след това.
Както и да е, научихме, че някой от пристигналите по-късно заснел с видеокамера местопроизшествието, когато там били линейките, ченгетата и пожарникарите. Движението било спряно, хората били отегчени, извадили камерата и започнали да снимат. Успяхме да вземем касетата. Един от стажантите ни я гледа кадър по кадър и записа всички регистрационни номера, които се виждаха. След това издири собствениците, за да открие свидетели. Така попаднахме на Кловис. Той каза, че катастрофата е станала почти пред очите му, но не желаел да говори за нея, защото бил разстроен. Попитах го дали мога да го посетя и той се съгласи.
Живееше сред нивите, недалеч от Уигинс, в бяла дървена къщичка, която той и жена му бяха построили още преди войната. Тя бе починала отдавна, както и синът им, единствено дете, кривнало от правия път. Бяха му останали внук и внучка. Внукът живееше в Калифорния, а внучката в Хатисбърг. Не ги беше виждал от години. Научих всичко това още през първия час от срещата ни. Кловис беше самотен старец. В началото се мръщеше, сякаш мразеше адвокатите и не искаше да си губи времето, но съвсем скоро взе да топли вода за нес кафе и да разказва семейните си тайни. Седяхме на верандата в люлеещи се столове, а в краката ни се разхождаха десетина престарели котки. Говорихме за всичко друго, но не и за катастрофата. За щастие беше събота, така че можех да си позволя да загубя малко време, без да мисля за работа. Беше сладкодумен разказвач. Войната и Голямата депресия бяха любимите му теми. След два часа най-накрая споменах катастрофата и той се умълча, стана тъжен и ми каза, че все още не е в състояние да говори за това. Увери ме, че знаел нещо важно, но още не му било дошло времето. Попитах го с каква скорост е карал, когато го е задминала колата на клиентите ми. Каза че никога не вдигал повече от осемдесет. След това го попитах дали би могъл да прецени с каква скорост се е движела нашата кола, но той само поклати глава.
Два дни по-късно пак се отбих. Беше късен следобед и пак седнахме на верандата за втората партида истории от войната. Точно в шест Кловис заяви, че е гладен и че обича морска котка. Попита ме дали не искам да вечерям с него. Тогава още не бях женен, така че се съгласих и двамата излязохме да вечеряме. Разбира се, аз шофирах, а той говореше. Сервираха ни мазна морска котка — шест долара и ядеш на корем. Кловис се хранеше съвсем бавно, а брадичката му беше само сантиметър над купчината риба. Келнерката остави сметката на масата, но Кловис не я забеляза цели десет минути. Продължаваше да говори с пълна уста. Прецених, че парите за тази вечеря ще си струват, ако успеем да стигнем до свидетелските му показания. Най-накрая си тръгнахме и по пътя за дома му Кловис заяви, че трябвало да изпие една бира… само една, за пикочния мехур. Точно в този момент случайно наближихме един крайпътен магазин и спрях. Кловис не реагира, така че платих и бирата. Продължихме да пием бира в колата по пътя, а той каза, че искал да ми покаже къде е отраснал. Не било далече. От един затънтен път излизахме на друг и след двайсетина минути изгубих всякаква представа къде съм. Кловис не виждаше добре. Дотрябва му още една бира, пак за пикочния мехур. Попитах продавача в магазина накъде да карам и пак потеглихме. Най-накрая стигнахме до градчето Нисез Кросинг в окръг Ханкок. Щом го открихме, той каза, че можем да се връщаме. Забрави за детските си дни. Пак бира. И пак ни упътваха в крайпътните заведения.