Наближихме дома му и аз най-после се ориентирах, така че започнах да го подпитвам за катастрофата. Каза ми, че все още бил твърде разстроен, за да говори за това. Помогнах му да си влезе у дома, а той се просна на една кушетка и захърка. Беше почти полунощ. Това продължи близо месец. Люлеене на верандата му. Морска котка във вторник. Пътешествия из околността заради пикочния му Меур. Застраховката можеше да достигне два милиона долара и имахме сериозни шансове да спечелим делото. Кловис не знаеше за какво става дума, но с всеки изминал ден показанията му ставаха все по-важни за нас. Увери ме, че все още никой друг не му се е обаждал във връзка с катастрофата, и аз трябваше на всяка цена да уточня фактите, преди да са го открили момчетата на застрахователите.
— Колко време беше минало от катастрофата? — попита Санди.
— Четири-пет месеца. Най-накрая го притиснах. Обясних му, че делото е стигнало много важен етап и че е време да отговори на няколко въпроса. Заяви, че е готов. Попитах го с каква скорост се е движела нашата кола, когато го е задминала. Той каза, че гледката била ужасна… размазаните, облени в кръв хора, особено детето… Просълзи се, докато говореше. След още няколко минути го попитах пак: „Кловис — казах, — можеш ли да прецениш с каква скорост се движеше колата, когато те задмина?“ Той отговори, че би искал да помогне на семейството. Уверих го, че семейството ще оцени жеста му. След това ме погледна право в очите и попита: „С каква скорост се е движела според теб?“ Отговорих, че според мен се е движела с деветдесет. Кловис каза: „Значи толкова беше. Деветдесет километра в час. Аз карах с осемдесет, а те едва успяха да ме задминат.“
Явихме се на делото и Кловис Гудман беше най-прекрасният свидетел, когото някога съм виждал. Беше стар и сдържан, но същевременно мъдър и страшно убедителен. Съдебните заседатели не обърнаха никакво внимание на експертите и повярваха на Кловис. Спечелихме два милиона и триста хиляди долара.
След това продължих да се виждам със стареца. Направих завещанието му. Нямаше кой знае какво — къщата, шест акра земя и седем хиляди долара в банката. Искаше, когато умре, всичко да бъде продадено и парите да бъдат дарени на „Дъщерите на Конфедерацията“. В завещанието си не спомена нито един свой роднина. Внукът в Калифорния не му се беше обаждал от двайсет години. Внучката от Хатисбърг не го бе търсила, откакто му бе изпратила покана да присъства на дипломирането й от гимназията през шейсет и осма. Нито беше отишъл, нито й бе изпратил подарък. Рядко ги споменаваше, но знаех, че жадува за някаква връзка с близките си.
Разболя се и вече не можеше да живее сам, така че го преместих в един старчески дом в Уигинс. Продадох къщата и земята му. Поех финансовите му дела. По това време бях единственият му приятел. Изпращах му картички и подаръци, а всеки път, когато пътувах до Джаксън или Хатисбърг се отбивах при него и оставах колкото се може повече. Поне веднъж месечно го водех да яде морска котка, а после се возехме по шосетата. След една-две бири неизменно започваше с историите си. Веднъж го заведох на риболов. Бяхме само двамата, осем часа в една лодка. Никога през живота си не съм се смял така.
През ноември деветдесет и първа се разболя от пневмония и едва не умря. Уплаши се. Променихме завещанието му. Искаше да остави част от парите на местната църква, а другата част на „Дъщерите“. Избра си парцел в гробищата, уреди погребението си. Подхвърлих му идеята да подпише декларация, че не иска да го поддържат на системи, ако положението е безнадеждно. Хареса му и настоя аз да съм този, който ще изключи апаратурата. След консултации с лекарите, разбира се. Бе му дошло до гуша от старческия дом, от самотата, от живота. Каза, че сърцето му е при Бога и че е готов да си върви.
В началото на февруари деветдесет и втора пневмонията го повали отново, още по-тежко. Прехвърлих го в болницата в Билокси, за да мога да го наблюдавам. Ходех при него всеки ден, бях единственият му посетител. Никакви приятели. Никакви роднини. Никакъв свещеник. Никой, освен мен. Състоянието му постепенно се влошаваше и след време стана ясно, че няма да живее дълго. Изпадна в кома и повече не дойде в съзнание. Сложиха го на респиратор, но след около седмица лекарите обявиха, че мозъкът му е мъртъв. Аз и трима доктори прочетохме декларацията му на глас и изключихме апарата.