— Може би се безпокоя само за себе си.
— Аз също се безпокоя за теб, но не можеш да очакваш, че ще унижиш системата и ще те оставят да отлетиш.
— А кой караше Париш да бърза и да ме обвинява в убийство? Можеше да изчака една седмица. Кой го караше да го разтръби в пресата? Не изпитвам никакво съчувствие към него.
— Аз също. Само че няма да ни е лесно с него.
— Тогава ще те улесня още малко. Ще се призная за виновен в посегателство над труп, но ако не лежа в затвора. Нито един ден. Ще отида в съда, ще се призная за виновен, ще платя глоба, ще оставя Париш да обере лаврите, задето ме е осъдил, но след това изчезвам, и толкова.
— В досието ти ще пише, че си осъждан престъпник.
— Но ще бъда свободен. На кого в Бразилия му пука какво пише в досието ми?
Санди престана да се разхожда и седна до него.
— Значи ще се върнеш в Бразилия?
— Там е моят дом, Санди.
— А момичето?
— Ще имаме десет или единайсет деца. Още не сме решили.
— Колко пари ще ти останат?
— Милиони. Трябва да ме измъкнеш оттук, Санди. Чака ме нов живот и трябва да го изживея.
Една сестра нахълта през вратата, запали лампата и каза:
— Единайсет часът е, Пати. Времето за свиждане свърши. — Докосна рамото му. — Добре ли си, скъпи?
— Добре съм.
— Имаш ли нужда от нещо?
— Не, благодаря.
Отиде си също толкова бързо, колкото и дойде. Санди взе куфарчето си.
— Пати!? — каза той.
Патрик сви рамене.
— Скъпи!?
Патрик пак сви рамене.
Когато стигна до вратата, Санди си спомни нещо друго.
— Един бърз въпрос. Къде беше Кловис, когато подкара колата в пропастта?
— Където си беше сложен. Закопчан с колан на мястото до мен. Пъхнах му бутилка бира и се сбогувах с него. Беше усмихнат.
38
До десет сутринта в Лондон не бяха пристигнали инструкции за връщането на парите. Ева излезе от хотела си и тръгна да се разхожда по Пикадили. Нямаше определена цел, нямаше разписание и затова се смеси с тълпата — зяпаше витрините, радваше се на живота по тротоара. Трите дни принудително усамотение бяха изострили глада й за звуците на града и глъчката на забързани хора. За обяд хапна салата с топло козе сирене в една претъпкана стара английска кръчма. Поглъщаше светлината и щастливите гласове на хората, които нямаха никаква представа коя е тя. И им беше все едно.
Патрик й бе казвал, че първата година в Сау Паулу се е чувствал отлично, защото никой не е знаел името му. Сега, в тази кръчма, тя се чувстваше повече Лия Пирис, отколкото Ева Миранда.
Отиде на Бонд Стрийт, за да си купи някои неща — най-необходимото — бельо, парфюм, но скоро премина на марки като „Армани“, „Версаче“ и „Шанел“, без да мисли за цената. В момента беше много богата жена.
Би било много по-просто и далеч не така драматично, ако бяха изчакали до девет, за да ги арестуват в офиса на фирмата. Напоследък обаче те не ходеха на работа редовно, а Рейпли почти не излизаше от дома си.
Решиха да проведат операцията преди разсъмване. Нямаше значение, че ще ги изплашат и унизят пред семействата им. Нямаше значение, че шумът ще привлече вниманието на съседите. Тактиката бе да ги хванат още докато спят или са под душа.
Чарлс Боуган отвори по пижама и се разплака, когато един висш полицай, когото познаваше, извади белезниците. Боуган бе загубил семейството си, така че поне този срам му бе спестен.
Жената на Дъг Витрано отвори и веднага се намръщи. Затръшна вратата пред лицата на двамата млади агенти от ФБР, които търпеливо изчакаха, докато се качи горе, за да извади съпруга си от банята. За щастие, когато натикаха Дъг в колата, окован като престъпник, децата още спяха. Тя остана на прага по нощница. Плачеше и кълнеше едновременно.
Както обикновено, Джими Хаварак си бе легнал мъртвопиян и звънецът не бе в състояние да го събуди. Обадиха се по клетъчния телефон от колата, паркирана на алеята, и едва тогава го събудиха и арестуваха.
Когато слънцето изгря, Итан Рейпли все още беше на тавана и работеше по някакъв документ, без да обръща внимание на времето. Не чу нищо долу. Чукането на вратата събуди жена му и тя се качи при него, за да му съобщи лошата новина. Най-напред обаче скри пистолета му. Той го държеше в чекмеджето на тоалетната масичка. Докато търсеше нужния чифт чорапи, надникна там два пъти, но не поиска от нея да му го даде. Боеше се, че ще му каже къде е.
Адвокатът, който бе създал фирмата преди тринайсет години, бе станал федерален съдия. Бе го посочил сенатор Най, а след като напусна, мястото му зае Боуган. Фирмата имаше добри връзки с всичките петима федерални съдии, така че никой не се изненада от факта, че телефоните започнаха да звънят още преди съдружниците да се съберат в затвора. В осем и половина ги откараха поединично в сградата на Федералния съд в Билокси, за да се явят пред спешно привикания магистрат.