Тя забарабани с пръстите на едната си ръка и загриза ноктите на другата. Типът срещу нея явно не беше глупак, така че вероятно нямаше смисъл да го залива с порой от сантименталности за милия покоен дядо. Чувстваше се объркана и реши да го остави да говори той.
— Слушам — каза тя.
— Да се посегне на труп е престъпление.
— Би трябвало.
— Освен това е наказуемо съгласно законите. Това означава, че близките на Кловис Гудман могат да съдят клиента ми за това, че е унищожил трупа му.
Аха. Гърбът й се изопна, тя пое дълбоко дъх и се усмихна.
— Сега разбирам.
Санди също се усмихна.
— Да. Затова съм тук. Клиентът ми предлага да се споразумее с близките на Кловис извън съда.
— Какво значи „близки“?
— Съпруг или съпруга, деца и внуци.
— Значи аз.
— Ами брат ви?
— Лутър почина преди две години. От наркотици и алкохол.
— В такъв случай вие сте единствената, която има право да го съди.
— Колко? — попита тя почти неволно, защото не успя да се сдържи, а след това й стана неудобно.
Санди се приближи.
— Готови сме да предложим двайсет и пет хиляди долара. Веднага. Чекът е в джоба ми.
Тя също се наведе напред, лицето й се сниши и се приближи към неговото. Когато чу сумата, замръзна. Очите й се навлажниха, а долната й устна потрепери.
— О, боже! — възкликна.
Санди се озърна наоколо.
— Да, точно така. Двайсет и пет хиляди долара.
Тя измъкна една салфетка от поставката и при движението на ръката си събори солницата. Попи очите си, после се изсекна. Санди все още се озърташе с надеждата да избегне евентуален спектакъл.
— И всичките ще са мои? — успя да попита тя. Гласът й беше дрезгав и снишен. Дишаше учестено.
— Всичките ще са ваши. Да.
Жената избърса очите си отново и каза:
— Трябва ми една кока-кола.
Изпи чаша от половин литър, без да каже дума. Санди отпиваше от лошото кафе и наблюдаваше клиентите, които влизаха и излизаха. Не бързаше за никъде.
— Ето какво си мисля — каза тя най-накрая с избистрен поглед. — След като си готов да дадеш двайсет и пет хиляди ей така, без никакви пазарлъци, сигурно си готов да дадеш и повече.
— Нямам право да обсъждам каквото и да било.
— Ако отида в съда, на клиента ти може и да не му стане добре, нали разбираш? Съдебните заседатели ще ме погледнат и ще си помислят за горкия стар Кловис, който е изгорял, за да може онзи да открадне деветдесет милиона.
Санди отпи глътка кафе и кимна. Не можеше да не й се възхити.
— Ако си взема адвокат, сигурно ще спечеля много повече.
— Може би. Само че, докато това стане, могат да минат и пет години. Освен това имате проблем.
— Какъв? — попита тя.
— С Кловис не сте били близки.
— Може и да сме били.
— Тогава защо не сте отишли на погребението му? Съдебните заседатели трудно ще приемат такова нещо. Ето какво, Дийна, дошъл съм, за да се споразумеем. Ако не желаете, ще се кача на колата си и ще се върна в Ню Орлиънс.
— Какво най-много можеш да дадеш?
— Петдесет хиляди.
— Съгласна съм. — Тя протегна месестата си дясна ръка, все още влажна от чашата с кола, и стисна неговата.
Санди извади от джоба си празен чек и го попълни. Освен това извади два документа — писмено споразумение и писмо от Дийна до прокурора.
Приключиха за по-малко от десет минути.
Най-накрая раздвижване в Бока. Шведката бе забелязана да товари чанти в багажника на беемвето на Бени. Подкара бързо. Проследиха я до Маями Интърнешънъл, където тя изчака два часа и се качи на самолет за Франкфурт.
Щяха да я пресрещнат там. Щяха да я наблюдават търпеливо, докато допусне грешка. Така щяха да открият мистър Арисия.
39
Последният официален акт на председателстващия съдия беше едно импровизирано изслушване на обвиняем, което не влизаше в никакви класификации — в кабинета му и без да присъства адвокат. Нито пък прокурор. Към делото нямаше да бъде приложен никакъв документ, отразяващ срещата. Патрик мина през задния вход на съда, придружен от трима полицаи, после се качи по стълбата и без много шум влезе в кабинета на съдия Хъски. Негова светлост го очакваше без съдийската си тога. В момента не се гледаше никакво дело и при нормални обстоятелства сградата щеше да е тиха. Днес сутринта обаче бяха арестувани четирима видни адвокати и клюките отекваха по коридорите с пълна сила.
Раните на Патрик все още бяха превързани и това не позволяваше да носи тесни дрехи. Болничното облекло беше приятно и широко, а и наред с другото напомняше на хората, че все още е хоспитализиран и не е хвърлен в затвора като обикновен престъпник.