Когато останаха сами и заключиха вратата, Карл му подаде лист хартия.
— Погледни това.
Беше съдебно нареждане от един абзац, с което той, съдия Карл Хъски, се оттегляше от по-нататъшно участие в процеса на щата срещу Патрик С. Ланиган. Смятано от обяд, тоест след час.
— Тази сутрин прекарах два часа със съдия Тръсел. Всъщност той си тръгна оттук преди малко.
— Ще бъде ли добър към мен?
— Ще бъде максимално справедлив. Казах му, че според и дума не може да става за смъртно наказание и той се почувства видимо облекчен.
— Няма да има дело, Карл.
Патрик погледна календара на стената. Беше като тези, които Карл използваше открай време. През октомври трябваше да гледа толкова дела, с колкото и пет нормални съдии не биха могли да се справят.
— Още ли не си си купил компютър? — попита го.
— Секретарката ми има.
Бяха се запознали в този кабинет преди години, когато Патрик се бе появил като млад, никому неизвестен адвокат, защитаващ интересите на едно семейство, пострадало от автомобилна катастрофа. Съдия беше Карл Хъски. Делото продължи три дни, след което двамата станаха приятели. Съдебните заседатели определиха клиентите му да получат два милиона и триста хиляди долара, което по онова време беше едно от най-големите обезщетения, плащани някога по Крайбрежието. Въпреки желанието на Патрик при обжалването фирмата на Боуган се съгласи да приеме точно два милиона. Адвокатите получиха една трета от сумата и след като фирмата им плати някои дългове и направи някои покупки, парите бяха разделени на четири. По онова време Патрик все още не беше съдружник и затова му дадоха премия от двайсет и пет хиляди долара, неохотно.
Звездата на процеса беше Кловис Гудман.
Патрик откъсна едно парче олющена боя от стената. Погледна кафявото влажно петно на тавана.
— Не можеш ли да ги накараш да боядисат кабинета ти?
Преди четири години беше същият.
— След два месеца се махам. Какво ме интересува?
— Помниш ли делото „Хувър“? Първото ми явяване в съда и най-доброто ми представяне като адвокат.
— Разбира се. — Карл качи крака на бюрото и скръсти ръце зад тила си.
Патрик му разказа за Кловис.
Силно чукане на вратата прекъсна разказа малко преди края. Бе дошъл обядът и не можеше да чака. Влезе един пристав с картонена кутия в ръце и кабинетът се изпълни с аромат. Патрик се приближи, докато съдържанието й бъде подредено на бюрото на Карл — супа от водорасли и рачешки щипки.
— От Махоуни е — обясни Карл. — От Боб. Изпраща ти много поздрави.
Заведението на Махоуни беше нещо повече от петъчен оазис за адвокати и съдии. Това беше най-старият ресторант на Крайбрежието, с легендарно вкусна кухня.
— Предай му поздрави и от мен — каза Патрик и си взе една рачешка щипка. — Искам съвсем скоро да седна да се нахраня там.
Точно в дванайсет Карл включи малкия телевизор, сложен между книгите на един рафт, и двамата се вторачиха безмълвно в трескавите репортажи около арестите. Пълна мъгла. Никакви коментари от никого — най-малко от адвокатите. Вратата на фирмата им бе заключена. Колкото и да бе изненадващо, Морис Маст нямал какво да каже; от ФБР също мълчаха. След като нямаше никаква информация, репортерката продължи с това, което бе обучена да прави — впусна се в клюки и слухове и тук стана дума за Патрик. От непотвърдени източници се знаело, че арестите били част от разширяващото се разследване по „аферата Ланиган“, и за да го докаже, пусна кадри, на които се виждаше как Патрик влиза в сградата на съда, за да даде показания. След това се появи неин усърден колега, който с приглушен глас обяви, че се намира в Билокси, пред кабинета на сенатор Най, първи братовчед на адвоката Чарлс Боуган, в случай че някой още не е разбрал. Сенаторът се намирал в Куала Лумпур, на търговска мисия, чиято цел била да се осигури препитание за безработните в Мисисипи, и следователно не можеше да коментира. Осемте служители в кабинета му не знаеха нищичко и нямаше какво да кажат.
Това продължи десет минути, без прекъсване.
— Защо се усмихваш? — попита Карл.
— Чудесен ден. Надявам се да им стигне куражът да пипнат сенатора.
— Чух, че федералните са оттеглили всички обвинения срещу теб.
— Вярно е. Вчера дадох показания пред разширения състав. Карл, беше много забавно. Най-накрая се отървах от този товар, който влача със себе си от години.
Докато гледаше новините, Патрик бе престанал да яде. Изведнъж храната му се отщя. Карл забеляза, че е изял само две рачешки щипки и въобще не е докоснал супата.