След това качих Кловис в колата си и подкарах към хижата. Беше на задната седалка. Карах много внимателно, защото нямаше да е лесно да обясня положението на някой пътен патрул, ако ме бяха спрели.
Месец преди това бях купил един стар фризер и го бях оставил на верандата. Едва успях да натикам стареца вътре и чух шум откъм гората. Беше Скарбъро. Промъкваше се към хижата ми. Хвана ме в два сутринта. Казах му, че съм имал страхотен скандал с жена си, че съм в гадно настроение и го помолих да си върви. Не мисля, че ме видя да се боря с трупа. Заключих фризера с дебела верига. Сложих отгоре капан и някакви стари кашони. Изчаках да съмне, защото знаех, че Скарбъро е някъде наблизо. След това се измъкнах оттам, прибрах се у дома и се преоблякох. Върнах се в къщата на Кловис в десет. Роланд дойде развеселен и се поинтересува как е минало бдението. Отговорих му, че е минало много добре. Качихме ковчега на катафалката и потеглихме към гробището.
Карл слушаше със затворени очи и усмивка, поклащайки леко глава.
— Дяволско изчадие — промърмори той сам на себе си.
— Благодаря. В петък следобед отидох в хижата, за да прекарам почивните дни. Поработих малко върху едни документи, ходих на лов за пуйки със Скарбъро, надникнах да видя стария Кловис и се уверих, че почива в мир. В неделя сутринта излязох преди разсъмване, за да оставя мотоциклета и бензина на определените места. По-късно закарах Скарбъро до автогарата в Джаксън. След като се стъмни, извадих Кловис от фризера и го сложих до камината, за да се размрази, а към десет го натиках в багажника. Час по-късно бях мъртвец.
— И нямаш угризения?
— Имам, и още как. Това, което направих, беше ужасно, но вече бях решил да изчезна, Карл, и трябваше да намеря начин да го направя. Нямаше как да убия човек, а ми беше необходим труп. Логично е.
— Напълно.
— Когато Кловис умря, дойде време да се махна. Дължа много на късмета си. Твърде много неща можеха да се объркат.
— Късметът още не те е изоставил.
— Засега.
Карл погледна часовника си и взе още една рачешка щипка.
— Какво от всичко това мога да кажа на съдия Тръсел?
— Всичко, освен името на Кловис. Ще му го съобщим по-късно.
40
Патрик седеше в края на масата. Пред него нямаше нищо, за разлика от пространството пред адвоката му вдясно, където имаше две папки и няколко бележника, подготвени като оръжия за битка. Т. Л. Париш седеше вляво и пред него имаше само един бележник, но прокурорът бе въоръжен и с касетофон, който бе донесъл със съгласието на Патрик. Нямаше да има сътрудници и обслужващ персонал да усложняват допълнително нещата, но добрият юрист има нужда от доказателства, така че се съгласиха на записа.
След като федералните власти бяха оттеглили обвиненията си, задачата да се раздаде правосъдие по „случая Патрик“ оставаше изцяло в ръцете на щата. Париш чувстваше отговорността си. Федералните му бяха прехвърлили обвиняемия, за да погнат сенатора — едрата риба. Въпросният обвиняем обаче се канеше да добави нови елементи към версията си и прокурорът бе изцяло в ръцете му.
— Можеш да забравиш за предумишленото убийство, Тери — каза Патрик. Въпреки че почти всички го наричаха „Тери“, фамилиарното обръщение в устата на подсъдим, когото бегло познаваше преди години, го подразни. — Не съм убивал никого.
— Кой изгоря в колата?
— Един човек, който бе починал четири дни преди това.
— Познаваме ли го?
— Не. Беше един старец, когото никой не познаваше.
— Как умря този старец?
— От старост.
— А къде умря от старост този старец?
— Тук, в Мисисипи.
Париш чертаеше линии и квадратчета в бележника си. Когато федералните вдигнаха ръце, вратата зейна и Патрик се нагласи за път; никакви белезници, никакви вериги на краката не бяха в състояние да го спрат.
— Значи си изгорил труп?
Точно така.
— Нямаме ли квалификация за това?
Санди му подаде лист. Париш го прочете бързо и каза:
— Извинете ме. Не гледаме такива дела всеки ден.
— Това е всичко, с което разполагаш, Тери — каза Патрик със спокойната самоувереност на човек, който е планирал тази среща години наред.
Париш бе сигурен в това, но никой прокурор не свива знамената толкова лесно.
— Мирише ми на година в Парчман — отбеляза той. — Една година, прекарана там, ще ти се отрази добре.
— Разбира се, само че няма да ходя в Парчман.
— А къде смяташ да отидеш?
— Някъде другаде. И при това с билет за първа класа.
— Не бързай толкова. Имаме труп.
— Не, Тери. Нямаме труп. Не си наясно кой е бил кремиран, а аз няма да ти кажа, ако не постигнем споразумение.