— Какво е то?
— Оттегляш обвиненията. Отказваш се. Двете страни си събират багажа и се прибират у дома.
— О, ще изглежда чудесно. Хващаме обирача на банки, той връща парите, а ние оттегляме обвиненията и му махаме за довиждане. Останалите четиристотин обвиняеми, които очакват присъда, ще схванат посланието. Сигурен съм, че и адвокатите ще разберат. Истинско тържество на правдата и законността.
— Не ме интересуват останалите четиристотин, както и те не се интересуват от мен. Така е в наказателната практика, Тери. Всеки се грижи за себе си.
— Но не всеки се появява на първа страница на вестника.
— О, да, разбирам. Безпокоиш се за медиите. Кога трябва да те преизбират? Догодина ли?
— Нямам конкуренти. Не се безпокоя за медиите.
— Разбира се, че се безпокоиш. Ти си държавен служител и работата ти е да се безпокоиш за медиите, точно затова ще оттеглиш обвиненията срещу мен. Няма начин да спечелиш. Говориш за първа страница на вестника? Представи си собствената ти снимка там, след като изгубиш.
— Семейството на жертвата не желае да подава иск в съда — обади се Санди. — От друга страна, е готово да направи публично изявление. — Вдигна лист хартия и го размаха.
Посланието бе ясно: имаме доказателствата, семейството е на наша страна, знаем кои са тези хора, а ти — не.
— Ще изглежда чудесно на първа страница — добави Патрик. — Семейството на жертвата те умолява да не започваш процес.
Колко им платихте, понечи да попита Париш, но се отказа. Все едно. Пак задраска нещо в бележника си. Пак прецени намаляващите си шансове, докато касетофонът записваше тишината.
След като заплете опонента си във въжетата, Патрик нанесе нокаутиращия удар.
— Слушай, Тери — каза той съвсем искрено, — не можеш да ме съдиш за убийство. Няма начин. Не можеш да ме съдиш за посегателство над труп, защото не знаеш чий е този труп. Не разполагаш с нищо. Знам, че ще ти е трудно да преглътнеш този хап, но това не променя нещата. Ще понесеш известни упреци, но, по дяволите, това е част от работата ти.
— Да, благодаря. Ето какво, мога да те осъдя за посегателство на труп. Неизвестен.
— А защо не неизвестна? — попита Санди.
— Все едно. Ще извадим от архивите всички старци, които са умрели в началото на февруари деветдесет и втора. Ще отидем при близките им и ще проверим дали сте разговаряли с тях. Можем дори да вземем съдебно нареждане и да изкопаем някой и друг гроб. Няма да бързаме. Между временно ще те прехвърлим в окръжния затвор и съм сигурен, че шериф Суийни с удоволствие ще те сложи при подходящи съкилийници. Ще се противопоставим на пускането ти под гаранция, защото имаш склонност да бягаш. Ще минат месеци. Ще дойде лятото. В затвора няма климатична инсталация. Ще отслабнеш още повече. Ще продължим да ровим и с малко късмет ще намерим празния гроб. Точно след девет месеца, двеста и седемдесет дни след връчването на обвинителния акт, ще започне делото, както е по закон.
— А как ще докажеш, че съм го направил аз? Няма свидетели. Имаш само косвени доказателства.
— Те са достатъчно красноречиви, но все пак, мисля, че не схвана най-важното. Ако се бавя, мога да удължа с още два месеца присъдата ти. Това значи, че ще прекараш в затвора близо година преди процеса. Това е доста време за човек, който има толкова много пари.
— Ще се справя — каза Патрик и се втренчи в очите на Париш с надеждата да не мигне първи.
— Може би, но не можеш да си позволиш риска да бъдеш осъден.
— Какво целиш? — попита Санди.
— Погледнете нещата отвисоко — отвърна Париш и разпери ръце над главата си. — Не можеш да ни правиш на глупаци, Патрик. Федералните се изнизаха през задния вход. На щата не му остана кой знае какво. Дай ни някакъв шанс, поне малък, какъвто и да е.
— Ще ви позволя да ме осъдите. Ще вляза в съда, ще се изправя пред съдията, ще изслушам обвиненията и ще се призная за виновен в посегателство над труп. Но няма да лежа в затвора. Ти ще обясниш на съдията, че близките на жертвата не искат да ме съдят. Ще препоръчаш условна присъда, изпитателен срок, глоби, обезщетения, каквото и да е. Ще поговориш за мъченията, които изтърпях. Можеш да направиш това и авторитетът ти няма да пострада. Същественото е — никакъв затвор.
Париш забарабани с пръсти и анализира предложението.
— И ще разкриеш името на жертвата?
— Да, но само след като се споразумеем.
— Имаме разрешение от семейството на жертвата да отворим ковчега — намеси се Санди и размаха друг документ.
— Бързам, Тери, чака ме пътуване.
— Искам да поговоря с Тръсел. Той трябва да одобри всичко това.
— Ще го одобри — кимна Патрик.