— Споразумяхме ли се? — попита Санди.
— С мен да — кимна Париш и изключи касетофона. Събра оръжията си и ги натъпка в куфарчето. Патрик намигна на Санди. — Ааа… между другото, щях да забравя — каза Париш, когато стана. — Какво можеш да ни кажеш за Скарбъро?
— Мога да ви дам новото му име и номера на социалната му осигуровка.
— Значи все още е жив?
— Да. Можете да се уверите в това, но без да го безпокоите. Момчето не е направило нищо лошо.
Прокурорът излезе, без да каже дума повече.
Срещата й в два часа беше с един от вицепрезидентите на Дойче Банк в Лондон. Беше немец, който говореше английски перфектно, имаше безупречен тъмносин костюм, сковани движения и застинала усмивка. Той погледна краката й за част от секундата и се зае за работа. Съгласно нареждане на неговата банка, клон Цюрих, в Америка Банк, клон Вашингтон, трябваше незабавно да бъдат прехвърлени сто и тринайсет милиона долара. Тя му даде банковата сметка и инструкциите по превода. Поднесоха й чай с бисквити, а той се извини и отиде в съседната стая, за да проведе разговор с Цюрих.
— Няма проблем, мисис Пирис — каза той, когато се върна с по-топла усмивка. Взе си бисквита. Тя не бе очаквала проблеми.
Компютърът му зажужа тихо и делово и се появи разпечатка — Подаде й я. След превода по сметката в Дойче Банк щяха да останат милион и деветстотин хиляди долара и центове. Тя сгъна разпечатката и я прибра в чантата си — елегантен нов „Шанел“.
В Друга швейцарска сметка имаше три милиона. В Канадска банка на Големия Кайманов остров имаше шест милиона и половина. Един брокер на Бермудските острови бе инвестирал четири милиона, а в Люксембург стояха още седем милиона и двеста хиляди, но те трябваше да се раздвижат.
Когато свърши работата си, излезе от банката и се качи на колата, която шофьорът й бе паркирал недалеч. Щеше да се обади на Санди и да го уведоми за следващите си ходове.
Изявата на Бени като беглец, укриващ се от федералните служби, трая кратко. Приятелката му прекара нощта във Франкфурт, после отлетя за Лондон и кацна на Хийтроу по обяд. Тъй като се знаеше за нейното пристигане, митническият служител провери паспорта й два пъти и я накара да чака. Беше с тъмни очила и ръцете й трепереха. Това бе уловено от видеокамерата.
На стоянката за таксита неволно я задържа един полицай, който, изглежда, се грижеше да няма пререждане. Помоли я да застане до две други дами, и да почака малко. Шофьорът, който я качи, беше истински шофьор на такси, но само преди секунди бе инструктиран и му бе връчена малка радиостанция.
— Хотел „Атенеум“, на Пикадили — каза тя.
Шофьорът потегли сред натовареното движение и съобщи с равен глас посоката по радиото.
Не бързаше. Остави я пред вратата на хотела час и половина по-късно. Наложи й се да почака и на рецепцията. Служителят се извини за забавянето, но компютърът бил развален.
Когато им съобщиха, че телефонът в стаята й вече се подслушва, й връчиха ключа и пиколото я поведе. Тя му даде малък бакшиш, заключи вратата, сложи веригата и веднага грабна телефона.
Първото, което я чуха да казва, беше:
— Бени, аз съм. Пристигнах.
— Слава богу — въздъхна Бени. — Добре ли си?
— Добре съм. Страх ме е.
— Някой проследи ли те?
— Не, не мисля. Бях много внимателна.
— Добре. Слушай сега. На Брик Стрийт, на две преки от твоя хотел, има малко кафене. Чакай ме там след час.
— Добре. Страх ме е, Бени.
— Всичко е наред, скъпа. Нямам търпение да те видя.
Когато отиде в кафенето, Бени го нямаше. Остана там цял час, после я обзе страх и се върна тичешком в хотела. Той не се обади, тя така и не мигна.
На сутринта взе вестниците от фоайето и ги прегледа, докато пиеше кафе в ресторанта. Най-накрая, някъде на задните страници на „Дейли Мейл“, видя кратко съобщение, че някой си Бенджамин Арисия, издирван от американските служби, е бил заловен.
Тя си събра багажа и си запази място за полет до Швеция.
41
Докато съдия Карл Хъски шепнеше на ухото на колегата си Тръсел, се стигна до заключението, че проблемът с Ланиган трябва да бъде решен с предимство, за да се приключи веднъж завинаги. Сред юридическите кръгове в Билокси витаеха слухове за сделка, следвани от клюките за фирмата на Боуган, горката. Всъщност в сградата на съда не се говореше за нищо друго.
Тръсел започна деня си, обаждайки се на Т. Л. Париш и Санди Макдърмот за последно кратко уточняване на подробностите, което в края на краищата продължи няколко часа. Патрик на три пъти бе включван в дискусията чрез клетъчния телефон на доктор Хаяни. Двамата, пациент и лекар, играеха шах в кафенето на болницата.