Още ден-два почивка и обезболяващи, и Патрик щеше да се възстанови. Щяха да останат малко белези, но вероятно и те щяха да изчезнат с времето.
Лекарят се обърна и го потупа по рамото. Толкова се радваше, че не се стигна до убийство.
— Готов е — каза на Гай, който беше на предната седалка. Един от бразилците запали мотора и потегли на заден ход.
Спираха на всеки кръгъл час да издигнат антената за телефонна връзка. Гай говореше със Стефано, който беше в офиса си във Вашингтон заедно с Хамилтън Джейнс и високопоставен служител от Държавния департамент. Водеха се консултации и с Пентагона.
Какво, по дяволите, става тук, искаше да попита Гай. Откъде се взеха федералните?
През първите шест часа изминаха едва сто мили. На места пътят беше направо непроходим. Връзката с Вашингтон ги бавеше допълнително. Към два следобед пътят стана по-сносен и скоро излязоха от планините.
Екстрадирането беше деликатен проблем и Хамилтън Джейнс не желаеше да се занимава с него. Задействаха се отговорни дипломатически канали. Директорът на ФБР се обади на американския посланик в Парагвай и го ангажира пряко. Бяха разменени заплахи и обещания.
Престъпник с пари и решимост би могъл да отлага екстрадирането си от Парагвай с години, ако не и вечно. Но този индивид нямаше никакви пари у себе си. Дори не знаеше в коя държава е.
Парагвайците се съгласиха, макар и неохотно, да заобиколят процедурите по екстрадирането.
В четири часа Стефано нареди на Гай да намери летището на Консепсион — малко градче на три часа с автомобил от Асунсион. Бразилецът на волана изпсува на португалски, когато му казаха да завие в обратна посока и да кара на север.
Влязоха в Консепсион по мръкнало и стигнаха на летището — малка тухлена сграда край асфалтова писта, — когато бе съвсем тъмно. Гай се обади на Стефано, който нареди да оставят Патрик в микробуса, а ключовете на таблото и да се отдалечат. Гай, лекарят и още един американец се отдалечиха, поглеждайки назад през рамо. Намериха подходящо място на стотина метра, под едно дърво, където нямаше да ги видят. Мина час.
Най-накрая кацна един „Кинг Еър“ с американска регистрация и спря пред малкия терминал. Слязоха двама пилоти и хлътнаха в сградата. След малко отидоха до микробуса, отвориха вратата, качиха се и потеглиха към самолета.
Свалиха Патрик внимателно и го качиха по стълбичката. На борда имаше военен лекар, който веднага се зае с арестанта. Пилотите върнаха микробуса на старото му място и след няколко минути самолетът излетя.
Кацнаха в Асунсион, за да заредят с гориво, и там, преди да излетят отново, Патрик се размърда. Беше твърде слаб и изтощен, за да седне. Лекарят му даде вода и бисквити.
Заредиха отново в Ла Пас и Лима. В Богота го прехвърлиха на малък „Лиър“, който летеше два пъти по-бързо. Заредиха на остров Аруба, край брега на Венецуела, после, без да спират никъде, отлетяха до американската военна база край Сан Хуан, Пуерто Рико. Закараха го във военната болница с линейка.
След почти четири и половина години Патрик отново се оказа на американска земя.
5
Юридическата фирма, в която работеше Патрик, бе поискала официално обявяване на банкрут година след погребението му. След неговата смърт името му бе надлежно изписано на бланката на фирмата — Патрик С. Ланиган 1954–1992. Беше в горния десен ъгъл, над имената на младшите адвокати. След това плъзнаха слуховете и нищо не бе в състояние да ги спре. Не след дълго всички бяха убедени, че той е откраднал парите и е изчезнал. След още три месеца никой по крайбрежието на Мексиканския залив не вярваше, че е мъртъв. Дълговете на фирмата нарастваха. Махнаха името му от бланката.
Четиримата останали съдружници волю-неволю бяха все още заедно — оковани един за друг от фалита. Имената им бяха вписани заедно в ипотеките и банковите документи още по времето, когато се носеха по гребена на вълната и бяха пред прага на сериозното богатство. Заедно бяха ответници по няколко обречени съдебни дела. Бе последвал банкрутът. След изчезването на Патрик пробваха всички възможни начини да се разделят, но без успех. Двама бяха безнадеждни алкохолици, които пиеха зад заключените врати на кабинетите си, но никога заедно. Другите двама бяха лежали в болница и едва се удържаха на границата на трезвеността.
Той бе взел парите им. Техните милиони. Пари, похарчени още преди да бъдат получени — така както само адвокатите умеят. Бяха похарчени за скъпоструващата сграда с офиси в центъра на Билокси, за нови къщи, яхти, вили на Карибските острови. Парите бяха на път към тях, одобрени, документите подписани, нарежданията подадени. Виждаха ги, усещаха мириса им, струваше им се, че могат да ги докоснат… и тогава починалият им съдружник ги отмъкна в последната секунда.