— Е, кой беше този клиент?
— Това се питам и аз. Трябва да е онази адвокатка, нали?
Санди реагира малко бавно. Изсумтя, сякаш искаше да се изсмее, но не му беше весело. Постепенно си спомни разказа и за момчетата от „Плутон“, които трябвало да следят какво прави Стефано, който, разбира се, е издирвал Патрик.
— Къде е тя сега? — попита Стефано.
— Не знам — отговори Санди. Беше в Лондон, но това определено не влизаше в работата на Стефано.
— На този тайнствен клиент платихме общо милион сто и петдесет хиляди долара, а тя, или той, ни го предаде. Като Юда.
— Това вече е свършило. Какво искате от мен?
— Както казах, любопитен съм, нищо повече. Бих се радвал, ако някой ден, когато научите истината, ми се обадите. Нямам какво да спечеля или загубя, но все ще ме човърка отвътре, докато не разбера дали в края на краищата тя е взела парите.
Санди обеща някой ден евентуално да му се обади, ако научи истината, и Стефано си тръгна.
Шериф Реймънд Суийни чу слуховете за сделката по време на обяда си и мисълта никак не му се понрави. Обади се на Париш и съдия Тръсел, но и двамата бяха твърде заети, за да разговарят с него. Кътър беше в кабинета си.
Суийни отиде в съда така, че да го видят. Застана в коридора между кабинетите на съдиите, та ако нещо стане, да се окаже в центъра. Зашушука с приставите и полицаите. Нещо се готвеше.
Страните се появиха към два часа със здраво стиснати устни и сериозни лица. Събраха се в кабинета на Тръсел и заключиха вратата. Суийни почука след десет минути и прекъсна срещата с настояването да му се каже какво става с неговия затворник. Съдия Тръсел спокойно го уведоми, че обвиняемият скоро ще се признае за виновен, обясни му какво следва от това и го увери, че според него, както и според всичко присъстващи, това е най-доброто, което може да се направи в интерес на правосъдието.
Суийни имаше свое собствено мнение, което сподели веднага:
— Ще ни сметнат за глупаци. Страстите са нагорещени.
Хващаме богат разбойник, а той се откупва, за да не влезе в затвора. Какво сме ние? Едни палячовци?
— А ти какво предлагаш, Реймънд? — попита Париш.
— Радвам се, че ме попита. Най-напред ще го тикна в окръжния и ще го оставя да си поседи там известно време, като всички затворници. След това ще го съдя както му е редът.
— За какво престъпление?
— Откраднал е проклетите пари, нали? Изгорил е онзи труп, нали? Затова трябва да гние десет години в Парчман.
— Не е откраднал парите тук — обясни Тръсел. — Извън нашата юрисдикция е. С това можеха да се справят федералните, но те оттеглиха обвиненията си.
Санди седеше в ъгъла, вперил поглед в някакъв документ.
— Значи някой е направил гаф, а?
— Не сме ние — отговори Париш веднага.
— Страхотно. Отиди го кажи на тези, които са те избрали. Обясни им, че са виновни федералните, защото не заемат изборни длъжности. Ами изгорелият труп? Ще го пуснете по живо по здраво, след като е признал какво е направил?
— Смяташ ли, че трябва да бъде съден за това? — попита Тръсел.
— Разбира се, по дяволите.
— Добре. А как мислиш, че ще докажем вината му в съда? — попита Париш.
— Ти си прокурор, това е твоя работа.
— До, но ти, изглежда, знаеш всичко. Обясни ми как да докажа, че е виновен.
— Нали сам ти е казал, че го е направил?
— Да, но смяташ ли, че Патрик Ланиган ще седне на свидетелското място при собствения си процес и ще признае пред съдебните заседатели, че е изгорил труп? Това ли е представата ти за стратегия?
— Няма да го направи — увери го Санди услужливо.
Шията и бузите на Суийни почервеняха. Размахваше ръце във всички посоки. Вторачи се гневно в Париш, после в Санди.
Най-накрая осъзна, че юристите са обмислили всичко, и се овладя.
— Кога ще стане това? — попита той.
— Днес, късно следобед — отговори Тръсел.