Суийни не хареса и това. Пъхна ръцете си дълбоко в джобовете и излезе.
— Вие, юристите, гледате само своето — каза той на вратата така, че всички да чуят.
— Като голямо щастливо семейство — отвърна Париш с натежал от сарказъм глас.
Суийни затръшна вратата и тръгна по коридора. Качи се в необозначената си кола и по телефона се свърза с личния си информатор — репортер от местния ежедневник.
Тъй като семейството, доколкото можеше да се нарече така, бе дало разрешение, а също и Патрик, изпълнителят на завещанието, разкопаването на гроба не беше никакъв проблем. Съдия Тръсел, Париш и Санди осъзнаваха иронията в случая — Патрик, единственият приятел на Кловис, трябваше да подпише клетвена декларация, с която да позволи разравянето на гроба, за да се освободи от съдебно преследване. Всяко решение им се струваше подплатено с ирония. Процедурата беше доста по-различна от ексхумацията, за която се искаше съдебно решение, съответните обосновки, а понякога дори и специално съдебно заседание. Сега ставаше дума за „надникване“ в ковчега — процедура, неописана в кодексите на щата Мисисипи, поради което съдия Тръсел си бе позволил да приеме свободно тълкувание. Кои би могъл да пострада? Семейството не. Не и ковчегът. Бе повече от ясно, че от операцията няма да има кой знае каква полза. Роланд все още бе собственик на погребалното бюро в Уигинс. Той си спомняше много добре стария Кловис Гудман и адвоката му, както и скромното бдение в дома на стареца, на което бе присъствал единствено адвокатът. Да, каза той на съдията по телефона, спомням си го добре. Бил чел нещо за мистър Ланиган, но не направил никаква връзка между двете събития.
Съдия Тръсел му разказа набързо за какво става дума. Роланд заяви, че не е отварял ковчега след бдението, не се налагало и никога не го правел при подобна ситуация. Докато съдията говореше, Париш изпрати по факса в погребалното бюро копия от разрешенията за разравяне на гроба, подписани от Дийна Постъл и Патрик Ланиган като изпълнител на завещанието.
Роланд изведнъж се изпълни с желание да помогне. Дотогава никога не му били крали труп, хората в Уигинс не правели такива неща и, да, разбира се, можел да уреди разкопаването за отрицателно време. Гробището също беше негово. Съдия Тръсел изпрати там своя секретар и двама пристави. На красивия надгробен камък пишеше:
Роланд чакаше с лопата в ръка и даваше напътствия, докато работниците разравяха меката пръст с мотики. До ковчега стигнаха за по-малко от петнайсет минути. Роланд и един от работниците скочиха в трапа и изхвърлиха още пръст с лопатите си. Тополовите дъски бяха започнали да гният по ъглите на ковчега. Роланд възседна долния край и стиснал гаечния ключ с изпоцапани ръце, започна да развинтва болтовете откъм горния край. После подпря с лост капака, който проскърца и най-сетне се отвори.
Ковчегът бе празен и това не бе изненада за никого.
Разбира се, вътре бяха четирите бетонни блокчета.
По план трябваше да го направят на открито заседание, според изискванията на закона, но да изчакат до пет часа, края на работното време, когато повечето служители си тръгваха. Всички бяха съгласни с часа, най-вече съдията и прокурорът, които бяха убедени, че постъпват правилно; но независимо от това бяха нервни. През целия ден Санди бе настоявал за бързо решаване на въпроса, особено след като бе постигнато споразумението и бе установено, че ковчегът е празен. Няма какво повече да се чака. Клиентът му все още е арестуван, макар и никой да не му съчувства. Съдът не е във ваканция. Улучен е и моментът. Какво повече да чакат?
Нищо, реши най-накрая негова светлост. Париш не възрази. През следващите три седмици го чакаха три други дела, така че приключването с Ланиган щеше да е и някакво облекчение.
Часът бе удовлетворителен и за защитата. С малко късмет можеха да излязат от съдебната зала на десетата минута. С малко повече късмет никой нямаше да ги види. Патрик бе доволен от решението. Какво друго можеше да прави?
Облече си широки памучни панталони и бяла риза, обу нови мокасини на бос крак заради протрития от въжето глезен. Прегърна Хаяни и му благодари за приятелството. Прегърна сестрите и благодари на санитарите. Обеща им някой ден да дойде да ги види. Всички знаеха, че няма да го направи.
След повече от две седмици като пациент и арестант Патрик напусна болницата с адвоката си и въоръжената охрана, която чинно го следваше по петите.
42
Явно, че определеният час устройваше всички. Нито един служител на съда не си тръгна, след като мълвата достигна до всеки кабинет и канцелария буквално за минути.