Въведоха Патрик през вратата до ложата на съдебните заседатели и двамата със Санди заеха местата си. Патрик не погледна към публиката си. Париш стоеше наблизо и гореше от нетърпение да започне. Съдия Тръсел запрелиства една папка, сякаш искаше да прочете всички документи в нея дума по дума.
— Мистър Ланиган — каза той най-накрая бавно, с нисък глас. През следващия половин час всичко щеше да става на бавни обороти. — Депозирали сте няколко искания.
— Да, ваша светлост — каза Санди. — Първото ни искане е обвинението да се промени от предумишлено убийство на посегателство над труп.
Думите отекнаха в притихналата зала. Посегателство над труп?
— Мистър Париш — продължи негова светлост. Бяха се разбрали, че основно ще говори прокурорът. Негова бе тежката задача да обясни ситуацията на съда, за протокола и, най-важното, за пресата и слушащото гражданство.
И той описа последните разкрития доста добре. В края на краищата не ставаше дума за убийства, а за нещо много по-дребно. Щатът не възразявал срещу промяната на обвиненията, защото вече нямало основания да се смята, че мистър Ланиган е убил, когото и да било. Заснова из съдебната зала, несмущаван от обичайните правила на етикета и процедурите. Той бе удобната фасада за всички участници.
— Имаме признание за вина в посегателство над труп. Мистър Париш?
Второ действие приличаше на първо, но този път Париш се впусна с удоволствие да разказва за горкия старец Кловис. Патрик усещаше гневните погледи на присъстващите, докато прокурорът с радост изреждаше пред тях подробностите, които му бе съобщил Санди. „Поне не съм убил никого!“ — искаше му се да изкрещи.
— Признавате ли се за виновен, мистър Ланиган? — попита негова светлост.
— Да — отговори Патрик твърдо, но не и наперено.
— Щатът препоръчва ли някаква присъда? — попита съдията.
Париш отиде до масата си, затършува из бележките си, взе нещо и се върна пред съдията.
— Да, ваша светлост — каза най-накрая. — Имам писмо от мисис Дийна Постъл от Меридън, Мисисипи. Тя е единствената жива внучка на Кловис Гудман. — Подаде писмото на Тръсел, сякаш беше нещо съвсем ново за него. — С това писмо мисис Постъл умолява съда да не наказва мистър Ланиган за това, че е изгорил трупа на дядо й. Той е починал преди четири години и семейството й не желае да понесе още страдания и мъки. Явно мисис Постъл е била в много близки отношения с дядо си и е понесла смъртта му тежко.
Патрик погледна към Санди. Санди не смяташе да отвърне на погледа му.
— Разговаряхте ли с нея? — попита съдията.
— Да. Преди около час. Разчувства се по телефона и ме помоли да не събуждаме отново спомена за онзи тъжен случай. Заяви, че няма да дава показания на никакъв процес, нито пък ще сътрудничи на обвинението. — Париш отново се върна при масата си и затършува из книжата. Говореше на съдията, но всъщност се обръщаше към залата. — Предвид чувствата на близките, щатът препоръчва подсъдимият да бъде осъден на дванайсет месеца затвор, условно, като плати глоба от пет хиляди долара плюс всички съдебни разноски.
— Мистър Ланиган, съгласен ли сте с присъдата? — попита Тръсел.
— Да, ваша светлост — отговори Патрик, навел глава.
— Присъдата е обявена. Нещо друго? — Тръсел вдигна чукчето си и зачака. Представителите на двете страни поклатиха глави. — Заседанието се закрива — добави той и силно удари по масата.
Патрик се обърна и моментално излезе от залата. Отново го нямаше, изчезна пред очите им.
Той и Санди изчакаха около час в кабинета на Хъски, докато се стъмни и последните посетители на съда неохотно се отправят към домовете си. Патрик гореше от нетърпение да си тръгне.
В седем се сбогува с Карл, дълго и сърдечно. Благодари му, че е бил до него, че му е помагал, изобщо за всичко, и обеща да се обажда. На излизане се обърна и пак му благодари, че е носил ковчега.
— Винаги съм насреща — отвърна Карл. — Винаги.
Тръгнаха от Билокси с колата на Санди. Той шофираше, Патрик се бе отпуснал на седалката до него и за последно се любуваше на гледките по Крайбрежието. Минаха по най-новите казина по плажовете на Билокси и Гълфпорт, покрай кея при Пас Крисчън и щом поеха по моста над залива Сейнт Луис, насреща им блеснаха безброй светлини. Санди му даде телефонния номер и той й се обади в хотела. В Лондон беше три сутринта, но тя вдигна веднага, сякаш бе чакала с ръка на слушалката.