— Ева, аз съм — каза той сдържано. Санди беше готов да спре и да стои отвън, докато двамата говорят. Опита се да не слуша.
— Сега напускаме Билокси и тръгваме към Ню Орлиънс. Да, добре съм. Никога не съм се чувствал по-добре. Ти как си?
Слуша дълго време със затворени очи, отпуснал глава на облегалката, после попита:
— Какво сме днес?
— Шести ноември, петък — отговори Санди.
— Ще те чакам в Екс във „Вила Галиси“ в неделя. Да. Добре съм, скъпа. Обичам те. Сега се наспи, а аз ще звънна пак след няколко часа.
Преминаха границата с Луизиана мълчаливо, но някъде по моста над езерото Пончартрейн Санди каза:
— Днес следобед имах интересен посетител.
— Така ли? Кой?
— Джак Стефано.
— Тук? В Билокси?
— Да. Намери ме в хотела на казиното. Каза, че приключил с Арисия и отивал във Флорида на почивка.
— Защо не го пречука?
— Каза, че съжалявал. Момчетата му се поувлекли там, на юг, когато те хванали, та ме помоли да ти предам извиненията му.
— Какъв тип… Сигурен съм, че не се е отбил само за да се извини.
— Не. Имаше и друго. Разказа ми за предателя в Бразилия, за „Плутон“ и наградите. След това направо ме попита дали момичето, Ева, не е била твоят Юда. Отговорих му, че нямам представа.
— Какво го интересува?
— Добър въпрос. Заяви, че умирал от любопитство. Платил повече от милион, пипнал те, но не открил парите. Нямало да може да спи, докато не разбере. Да ти кажа, склонен бях да му повярвам.
— Звучи логично.
— Каза и че бил изтеглил конете си от състезанието или нещо подобно. Това са негови думи, не мои.
Патрик качи левия си глезен върху дясното коляно и леко докосна раната.
— Как изглежда?
— На петдесет и пет, прилича на италианец. Сива, добре поддържана коса, черни очи… хубав мъж. Защо?
— Защото го виждах навсякъде. През последните три години половината непознати, които се мяркаха пред очите ми в пущинаците на Бразилия, бяха все Джак Стефано. В сънищата ми са ме преследвали стотици мъже, които после се оказваха Джак Стефано. Той се криеше в уличките, зад дърветата, притичваше зад мен по нощните улици на Сау Паулу, преследваше ме с мотоциклети и автомобили. Мислех за Стефано по-често, отколкото за майка си.
— Преследването свърши.
— Най-накрая се уморих, Санди. Отказах се. Да живееш, криейки се, може би изглежда много вълнуващо и романтично, докато не разбереш, че някой те гони. Докато спиш, някой се опитва да те намери. Докато вечеряш с прекрасна жена в десетмилионен град, някой чука на вратите, тихомълком показва снимката ти на този и онзи, предлага пари, подкупи. Откраднах много милиони, Санди. Рано или късно щяха да ме открият. Когато научих, че вече са в Бразилия, разбрах, че краят е близо.
— Как така си се отказал?
Патрик въздъхна и премести тежестта си. Погледна през прозореца към водата долу и опита да събере мислите си.
— Отказах се, Санди. Омръзна ми да се крия и се отказах.
— Да, вече чух това.
— Знаех, че ще ме намерят, така че реших да стане при моите условия, не техните.
— Слушам.
— Парите бяха моя идея. Ева заминаваше за Мадрид, после за Атланта и се срещаше с момчетата от „Плутон“. Плащахме им, за да се свързват със Стефано и да предават информацията и парите. Измъкнахме милиона от Стефано и в края на краищата му казахме къде е хубавата ми къщичка в Понта Поран.
Санди се обърна бавно, с отворена и изкривена на една страна уста, с празен поглед.
— Внимавай къде караш — каза Патрик и посочи пътя напред. Санди завъртя волана и върна колата в платното.
— Лъжеш — каза той, без да помръдне устни. — Знам, че лъжеш.
— Не. От Стефано получихме милион сто и петдесет хиляди. Сега са скрити, заедно с останалите, вероятно в Швейцария.
— Не знаеш ли къде са?
— Тя се грижеше за парите. Ще науча, когато я видя.
Санди бе твърде ужасен, за да каже каквото и да било.
Патрик реши да му помогне.
— Знаех, че ще ме хванат и че ще се опитат да ме накарат да говоря. Нямах представа обаче, че ще стане така. — Посочи раната над левия си глезен. — Предполагах, че ще ме измъчват, но те едва не ме умъртвиха. Най-накрая проговорих и им казах за Ева. По това време тя вече беше изчезнала заедно с парите.
— Наистина са могли да те убият — успя да отвърне Санди. Държеше волана с дясната си рака, а с лявата се почесваше по главата.
— Така е. Наистина. Два часа след като ме хванаха обаче, ФБР във Вашингтон знаеше, че съм в ръцете на Стефано. Това ме спаси. Стефано не можеше да ме убие, защото федералните знаеха за мен.
— А как…
— Ева се обади на Кътър в Билокси. Той е позвънил във Вашингтон.
Санди искаше да спре колата, да излезе вън и да крещи. Да се надвеси над парапета и да избълва куп ругатни. Точно когато си мислеше, че е научил всичко за миналото на Патрик, се бе появило още нещо…