— Проявил си се като проклет глупак, ако си ги оставил да те хванат.
— Така ли? А не излязох ли току-що от съдебната зала като свободен човек? Не разговарях ли с жената, която обичам и която съхранява богатството ми? Миналото най-накрая приключи, Санди. Не разбираш ли? Вече никой не ме търси.
— Толкова много неща можеха да се объркат…
— Да, но не се объркаха. Имах парите, записите, алибито с Кловис. И четири години на разположение, за да обмисля всичко много добре.
— Изтезанията не са влизали в сметките ти.
— Така е. Но раните ще заздравеят. Не разваляй мига, Санди. Нося се по гребена на вълната.
Санди го остави пред къщата на майка му, дома, в който бе израснал. Във фурната се печеше кейк. Мисис Ланиган го покани да остане, но той знаеше, че имат нужда да са сами, пък и той не бе виждал жена си и децата от четири дни. Продължи към дома си, а в ума му все още бушуваше буря.
43
Събуди се преди изгрев-слънце в легло, където не бе спал повече от двайсет години, в стая, където не бе влизал от близо десет. Онова време беше далечно — друг живот. Стените му се струваха по-близо, таванът сякаш бе по-нисък. През годините нещата му бяха раздигнати — момчешките скъпоценности, флагчетата, плакатите с руси красавици с впити бански костюми.
Като син на хора, които почти не си говореха, бе превърнал стаята си в убежище. Заключваше вратата отвътре дълго преди да навлезе в пубертета. Родителите му можеха да надникват там само когато им позволеше.
Майка му готвеше долу — ароматът на току-що опържен бекон се носеше из цялата къща. Бяха си легнали късно. Тя бе станала рано, защото искаше да си говорят. Кой не би я разбрал?
Протегна се бавно и внимателно. Коричките, които бяха хванали раните, се изпъваха и цепеха. При по-силно разтягане отново потичаше кръв. Докосна изгарянията на гърдите си и отчаяно му се прииска да забие нокти в тях, да ги разчеше бясно. Кръстоса крака и сложи ръце зад тила си. Усмихна се на тавана — надменно, защото животът на беглец бе приключил. Патрик и Данило ги нямаше, а сенките зад тях бяха претърпели съкрушително поражение. Стефано, Арисия, Боуган и съдружие, федералните, Париш с мижавата му присъда… всички бяха победени. Вече нямаше кой да го преследва.
През прозореца влезе слънчева светлина и стаята се схлупи още повече. Патрик се мушна за кратко под душа, намаза раните и ги превърза.
Беше обещал на майка си още внуци, нова партида да заеме мястото на Ашли Никол, за която майка му продължаваше да тъгува. Разказа й чудесни неща за Ева и обеща съвсем скоро да я доведе в Ню Орлиънс. Нямаха някакви конкретни планове за брак, но това бе неизбежно.
Ядоха бекон и палачинки и пиха кафе, седнали на верандата. Старите улици се събуждаха за живот. Още преди съседите да заприиждат с поздравления за добрата новина, те се качиха на колата, за да пообиколят града — Патрик искаше да го види отново, макар и набързо.
В девет си купи нови светли панталони и ризи от Канал Стрийт, както и елегантна кожена чанта за път. Хапнаха понички в Кафе дю Монд, обядваха в близкия ресторант.
Чакаха на летището близо час, държаха си ръцете и почти не говореха. Когато обявиха полета му, Патрик прегърна майка си и обеща да се обажда всеки ден. Тя искаше да види новите си внуци. И побързай, каза с тъжна усмивка.
Той отлетя към Атланта. Оттам, с истинския си паспорт на името на Патрик Ланиган, който Ева бе дала на Санди, се качи на самолета за Ница.
За последен път бе видял Ева преди месец в Рио, по време на дългия уикенд, който прекараха заедно — всеки миг. Патрик знаеше, че преследването скоро ще свърши. Краят беше близо.
Притискаха се един към друг по оживените плажове на Ипанема и Леблон, бяха глухи за щастливата глъчка наоколо. Вечеряха късно в любимите си ресторанти, но нямаха голям апетит. Когато говореха, говореха кратко и нежно. Дългите разговори завършваха със сълзи.
Тя почти бе успяла да го убеди да избяга отново, да заживее с нея в някой замък в Шотландия или в малък апартамент в Рим, където никой не би могъл да ги открие. Но този момент бе отминал. Просто му бе омръзнало да се крие.
Привечер се качиха с лифта на върха на хълма, за да видят залеза над Рио. Гледката бе фантастична, но при тези обстоятелства им беше трудно да й се любуват. Притискаше я към себе си, за да я предпази от хладния вятър, и й обещаваше един ден, когато всичко свърши, да дойдат тук, да гледат залеза и да обмислят бъдещето си. Ева се опитваше да му вярва.