Сбогуваха се на един ъгъл, недалеч от апартамента й. Той я целуна по челото и си тръгна, загуби се сред тълпата. Остави я да плаче на улицата, защото това бе за предпочитане пред сълзлива сцена на летището. Напусна града и се отправи на запад. Летищата и самолетите ставаха все по-малки. Пристигна в Понта Поран по тъмно, намери колата си на паркинга на летището, където я бе оставил, и подкара по притихналите улици към Руа Тирадентис, към скромната си къща. Подреди нещата си и зачака.
Обаждаше й се всеки ден между четири и шест вечерта — използваше различни имена.
После обажданията престанаха.
Бяха го открили.
Влакът от Ница пристигна в Екс навреме — в неделя на обяд, в дванайсет и няколко минути. Слезе на перона и я затърси с очи сред тълпата посрещачи. Всъщност не очакваше да я види. Само се надяваше и почти се молеше. С новите си дрехи и новата чанта се качи в такси, за да измине по-бързо краткото разстояние до „Вила Галиси“.
Беше запазила стая на името и на двама им — Ева Миранда и Патрик Ланиган. Колко приятно бе да се върнеш в нормалния свят, да пътуваш като истински човек, без фалшиви имена и паспорти. Тя все още не беше дошла, както разбра от хотелиера, и духът му помръкна. Беше мечтал да я завари в стаята, в меки дантели, готова за ласки.
— Кога е направена резервацията? — попита той раздразнено.
— Вчера. Дамата се обади от Лондон и каза, че пристига днес сутринта. Но не е пристигнала.
Качи се в стаята и взе душ. Извади нещата си от чантата и поръча чай и сладки. Заспа и сънува как я чува да чука на вратата, как буйно я притегля вътре.
Остави й бележка на рецепцията и тръгна да се разходи из красивия ренесансов град. Въздухът беше хладен и свеж. Прованс в началото на ноември бе чудесен. Може би трябваше да живеят тук. Гледаше красивите старинни апартаменти над улиците и си мислеше, да, животът тук би бил приятен. Това бе университетски град и изкуствата бяха на почит. Ева знаеше френски много добре, той също искаше да научи езика. Може би щеше да се заеме тъкмо с френски. Щяха да останат около седмица и да се върнат в Рио за малко, но може би Рио нямаше да е техният дом. Изпълнен с усещането за свобода, Патрик искаше да живее навсякъде, да опознае различни обичаи, да учи нови езици.
Нападна го група млади мисионери, мормони, но се отърва от тях и тръгна по Мирабо. Поръча си еспресо в същото кафене, в което преди година бяха държали ръцете си и бяха гледали студентите.
Отказваше да се поддаде на паниката. Обяснението бе просто — вероятно бе изпуснала самолета или нещо такова. Наложи си да изчака, докато се стъмни, и бавно пое към хотела.
Не беше дошла, нямаше и съобщение. Обади се в хотела й в Лондон и му казаха, че е напуснала предния ден, събота, сутринта.
Излезе на терасата на ресторанта и седна на отдалечена маса така, че да наблюдава рецепцията през стъклата на витрината. Поръча си два двойни коняка, за да прогони студа. Щеше да я види, когато се появи.
Ако беше изпуснала самолета, щеше да се е обадила досега. Ако пак я бяха спрели на границата, пак щеше да се е обадила досега. Ако бяха възникнали каквито и да било проблеми с паспорти, визи, билети, непременно щеше да се е обадила досега.
Никой не я преследваше. Всички бяха или арестувани, или вече не се интересуваха от нея.
Още коняк на празен стомах и скоро се напи. Мина на силно кафе, за да не заспи.
Когато заведението затвори, Патрик се качи в стаята си. В Рио беше осем сутринта и той неохотно се обади на баща й, когото бе виждал два пъти. Беше го представила като приятел и канадски бизнесмен. Горкият човек бе изстрадал много, но Патрик нямаше друг избор. Каза му, че е във Франция и би искал да обсъди някакви правни въпроси с адвокатката си от Бразилия. Извини му се, че го безпокои у дома толкова рано, но не можел да я открие никъде. Въпросът бил важен, дори спешен. Паулу не желаеше да говори, но човекът на телефона явно знаеше доста неща за дъщеря му.
Каза му, че тя е в Лондон. Говорил с нея в събота. Нямал какво повече да му съобщи.
Патрик изчака още два мъчителни часа и се обади на Санди.
— Няма я — каза му, обзет от паника. Санди също изпадна в недоумение.
Патрик остана в Екс още два дни — дълго и безцелно обикаляше улиците, спеше, когато му падне, не ядеше нищо, пиеше коняк и силно кафе, звънеше на Санди и стряскаше стария Паулу с непрекъснатите си обаждания. Градът загуби романтиката си. Сам в стаята си, той плачеше, съкрушен от мъка, сам по улиците, проклинаше жената, която все още обичаше лудо.
Служителите от хотела го гледаха как влиза и излиза. В началото непрекъснато ги питаше дали няма съобщение за него, но с часовете и дните престана и само им кимаше, едва забележимо. Не се бръснеше и изглеждаше уморен. Пиеше прекалено много.