Напусна хотела на третия ден и каза, че се връща в Америка. Остави на рецепцията запечатан плик и помоли да го предадат на Ева Миранда, ако се появи.
Отлетя за Рио. Не знаеше защо. Колкото и тя да обичаше града, това бе последното място, където би се появила. Беше достатъчно умна, за да не отиде там. Знаеше къде да се крие, как да изчезва, как да променя самоличността си и да прехвърля пари по целия свят, как да ги харчи, без да я забележат.
Беше усвоила всичко това от добър учител. Патрик я бе обучил много добре. Никой не бе в състояние да я открие, освен, разбира се, ако тя самата не пожелаеше това да стане.
Преживя една болезнена среща с Паулу, на която му разказа всичко, всички подробности. Горкият старец рухна пред очите му, плачеше и го проклинаше, защото бе покварил любимата му дъщеря. Срещата бе съвършено безплодна, акт на отчаяние.
Живееше в малките хотели край апартамента й, разхождаше се по улиците и отново се взираше в лицата на хората, но този път по други причини. Вече не беше подгонено животно, а ловец, но отчаян.
Нямаше да види лицето й, защото я бе научил как да го крие.
Парите му свършиха и в края на краищата се видя принуден да поиска от Санди пет хиляди долара на заем. Санди се съгласи веднага, дори му предложи повече.
След месец се отказа да дебне в Рио, качи се на автобуса и се прибра в Понта Поран.
Би могъл да продаде къщата си, може би и колата. Общо това щеше да му донесе около трийсет хиляди долара. Или пък щеше да ги задържи и да си намери работа. Би могъл да живее в страната, която обичаше, в приятния тих град, който обожаваше. Можеше да дава уроци по английски, да живее скромно на Руа Тирадентис, където вече нямаше сенки — само момчетата продължаваха да ритат топка по горещия паваж.
Къде другаде би могъл да отиде? Пътуването му бе свършило. Миналото най-накрая си бе отишло.
Несъмнено, някой ден тя щеше да го намери.