Патрик загина при катастрофа. Погребаха го на 11 февруари 1992 година. Утешиха вдовицата и оставиха презряното име на елегантната фирмена бланка. Шест седмици след това той открадна парите им, незнайно как.
Скараха се по въпроса кой е виновен. Старшият съдружник Чарлс Боуган, желязната ръка във фирмата, бе настоял сумата да се преведе на нова сметка в някой данъчен рай и след известно обсъждане всички стигнаха до извода, че ходът е разумен. Ставаше дума за деветдесет милиона долара, една трета от които щяха да останат във фирмата. В Билокси, град с население от петдесет хиляди, бе невъзможно да се укрие подобна сума. Някой в банката щеше да се разприказва. Скоро всички щяха да научат. Четиримата се заклеха да мълчат, въпреки че вече крояха планове как да демонстрират, доколкото може, новопридобитото си богатство. Говореше се дори за фирмен реактивен самолет, шестместен.
И така, Боуган пое своята част от отговорността. На четирийсет и девет той беше най-възрастен от съдружниците и за момента най-стабилен. Той беше отговорен и за назначаването на Патрик девет години по-рано. Този факт му бе причинил немалко страдания.
Дъг Витрано, специалист по съдебните спорове, бе взел съдбоносното решение да препоръча Патрик за пети съдружник. Другите трима се бяха съгласили и когато Ланиган бе добавен към името на фирмата, бе получил достъп практически до всички документи в офиса. Боуган, Рейпли, Витрано, Хаварак и Ланиган, адвокати и юридически съветници. Голямата реклама в „Жълтите страници“ обявяваше, че са „специалисти по щети на офшорни компании“. Специалисти или не, както повечето подобни фирми, те също поемаха всичко, стига хонорарите да са изгодни. Имаха много секретарки и стажанти. И големи разноски. И най-силните политически връзки по цялото крайбрежие.
Всички бяха прехвърлили четирийсетте. Хаварак бе отгледан от баща си на лодка за лов на скариди. Гордееше се с мазолите по ръцете си и жадуваше да хване Патрик за гушата и да стиска, докато прекърши врата му. Рейпли бе изпаднал в дълбока депресия и рядко излизаше от дома си, където, в кабинета си на тавана, изготвяше досиетата на делата.
Когато агент Кътър влезе в сградата на Вийо Марше в старата част на Билокси, Боуган и Витрано бяха зад бюрата си. Кътър се усмихна на момичето от рецепцията и попита дали някой от адвокатите е там. Въпросът беше оправдан. Знаеше, че съдружниците са алкохолици, които почти не се вясват на работните си места.
Момичето го отведе в малка заседателна зала и му сервира кафе. Първи дойде Витрано, който изглеждаше удивително спретнат и трезв. Боуган се появи след няколко секунди. Сложиха захар в кафето си и заговориха за времето.
През месеците след изчезването на Патрик и парите Кътър се отбиваше периодично и им съобщаваше последните данни за разследването на ФБР. Отношенията между тях бяха дружески, въпреки че срещите не бяха окуражаващи и винаги завършваха по един и същи начин — няма следа от Патрик. Кътър не бе идвал близо година.
Решиха, че това е проява на любезност — минал е през центъра заради нещо друго или просто е решил да изпие чаша кафе. Кратко рутинно посещение.
— Задържахме Патрик — каза Кътър.
Чарли Боуган стисна очи и изложи на показ всичките си зъби.
— О, боже! — възкликна той и скри лице зад дланите си. — О, боже!
Витрано килна глава назад и също зяпна. Вторачи се в тавана, неспособен да повярва.
— Къде? — успя да попита.
— В момента е в една военна база в Пуерто Рико. Беше заловен в Бразилия.
Боуган стана, отиде в ъгъла до шкафовете и гърбом към тях се опита да сдържи сълзите си.
— О, боже! — не преставаше да повтаря той.
— Сигурно ли е, че е Ланиган? — попита Витрано недоверчиво.
— Категорично.
— Разказвай още — помоли Витрано.
— Какво например?
— Как го открихте? Къде? С какво се занимаваше? Как изглежда?
— Не го намерихме ние. Предадоха ни го.
Боуган седна на масата и избърса носа си с кърпа.
— Извинете — промърмори той смутено.
— Познавате ли човек на име Джак Стефано? — попита Кътър.
Двамата кимнаха, донякъде неохотно.
— Участвате ли в малкия му консорциум?
И двамата поклатиха глави.
— Имате късмет. Стефано го е отвлякъл, измъчвал го е почти до смърт, след това ни го предаде.
— Това за измъчването ми харесва — каза Витрано. — Разкажи ни по-подробно.
— Ще го прескоча. Взехме го снощи от Парагвай и го закарахме със самолет в Пуерто Рико. Сега е в болница. След няколко дни ще го изпишат и ще го докарат.