— Още не съм прослушал записите. Трябваше да ги донесат в офиса ми днес следобед, но нещата се усложниха.
Изпращат ги чак от джунглите на Парагвай.
— Знам.
— Според Гай той проговорил след пет часа натиск. Казал, че парите са налице, пръснати из различни банки, чиито имена не знаел. Гай едва не го довършил, защото не бил в състояние или не е искал да ги назове. Тогава Гай стигнал до извода, и правилно, че някой друг контролира парите.
След още няколко токови удара Патрик съобщил името на момичето. Веднага се обадили в Рио, откъдето потвърдили съществуването й. Но тя вече била изчезнала.
— Искам да чуя записите.
— Жестоко е, Бени. Кожата му горяла и той пищял за милост.
Бени не успя да сдържи усмивката си.
— Знам. Точно затова искам да ги чуя.
Настаниха Патрик на края на коридора в едно от крилата на военната болница. Това бе единствената стая, чиито врати се заключваха отвън, а прозорците не се отваряха.
Щорите бяха спуснати. В коридора, неизвестно защо, пазеха двама военни.
Патрик нямаше намерение да ходи, където и да било. Токът бе увредил сериозно мускулите и тъканите по бедрата и гръдния му кош. Боляха го дори ставите и костите. На четири места плътта бе оголена — две на гърдите, едно на бедрото, едно на глезена. Четири други рани бяха определени като изгаряния втора степен.
Болката беше силна и лекарите, общо четирима, единодушно решиха да го държат упоен за момента. Не бързаха да го преместват — беше търсен човек, но трябваше да минат няколко дни, докато стане ясно кой ще го получи първи.
Стаята му беше полутъмна, пазеше се тишина, венозните системи бяха пълни с очарователни успокоителни. Горкият Патрик спеше през цялото време, без да сънува нищо, без да знае каква буря се надига у дома.
През август 1992 година, пет месеца след изчезването на парите, разширеният състав на Федералния съд взе решение да обвини Патрик за кражбата. Имаше достатъчно улики срещу него и нито един факт, който да подсказва друг извършител. Кражбата бе осъществена вън от страната и следователно попадаше в юрисдикцията на федералните власти.
Полицейският участък на окръг Харисън и местната прокуратура бяха започнали съвместно разследване за убийство, но отдавна вече се занимаваха с други, по-належащи неща. Сега изведнъж отново влизаха в играта.
Обявената обедна пресконференция закъсня, защото представителите на различните власти бяха в кабинета на Кътър и се мъчеха да се споразумеят. Срещата беше напрегната, защото интересите на присъстващите не бяха еднопосочни. От едната страна на масата седяха Кътър и хората на ФБР, които получаваха заповедите си от Морис Маст, федерален прокурор за западните области на Мисисипи, пристигнал специално за случая от Джаксън. От другата страна бяха Реймънд Суийни, шериф на окръг Харисън, и дясната му ръка Гримшоу. И двамата презираха ФБР. От тяхно име говореше Т. Л. Париш, прокурор на Харисън и съседните окръзи.
Конфликтът беше между федералните и щатските власти, между големите и малките бюджети, с участието на силни егоистични стремежи, които искаха да извлекат дивиденти от „представлението Патрик“.
— Най-важният въпрос тук е смъртното наказание — отбеляза прокурор Париш.
— Смъртно наказание има и на федерално ниво — отвърна Маст скромно, доколкото това бе възможно.
Париш се усмихна и сведе очи. Смъртното наказание на федерално ниво бе гласувано от Конгреса съвсем наскоро, без никакви указания за въвеждането му. Наистина, президентът подписа закона, това добре, но съществуваха невероятни пречки.
На свой ред щатът имаше дълга и богата традиция в законните екзекуции.
— При нас положението е по-добро — отбеляза Париш. — И всички го знаем.
Париш бе изпратил на смърт осем души, а Маст нито един.
— Важен е и въпросът за затвора — продължи той. — Ако остане при нас, ще го тикнем в Парчман, където ще стои заключен във влажна килия двайсет и три часа на денонощие, ще яде два пъти дневно, и то отвратителна храна, ще се къпе два пъти седмично и ще е заобиколен от хлебарки и изнасилвачи. Ако го вземете вие, до края на живота си ще бъде като на хотел, защото Федералният съд ще го глези и ще измисли десетки начини да го остави жив.
— Няма да е курорт — възрази Маст. Нервите му бяха изопнати и не успяваше да го скрие.
— Добре де, балнеосанаториум. Стига, Морис. Въпросът е във въздействието. Имаме две загадки, два големи въпроса, които трябва да получат отговор, преди да решим съдбата на Ланиган. Големият проблем са парите. Къде са?
Какво е направил с тях? Могат ли да бъдат намерени и върнати на собствениците? Вторият е кой е погребан вместо него. Нещо ми подсказва, че само Ланиган може да ни отговори, но няма да го направи, ако не го принудим. Трябва да го сплашим, Морис. Парчман е ужасно място. Уверявам те, че ще се моли да попадне в ръцете на федералните власти.