Снимките на Дани бяха увеличени до двайсет на трийсет и закачени на едната стена в кухнята на занемарената къщичка, за да ги разглеждат мрачни мъже със студени погледи, които димяха със силни цигари и клатеха глави. Те шепнеха помежду си и сравняваха новите снимки със старите — от предишния живот. По-дребен човек, четвъртита брадичка, различен нос. Косата беше по-къса, кожата — по-тъмна. Той ли беше наистина?
Веднъж, преди година и половина, им се беше случило подобно нещо на североизточното крайбрежие, в Ресифи, където бяха наели апартамент и изучаваха други снимки; тогава решиха да хванат американеца и да проверят отпечатъците от пръстите му. Отпечатъците не съвпаднаха. Оказа се друг американец. Натъпкаха го с още малко наркотици и го захвърлиха в канавката край пътя.
Страхуваха се и не искаха да ровят по-дълбоко в настоящия живот на Данило Силва. Ако наистина беше този, когото търсеха, значи разполагаше с много пари. Парите вършеха чудеса с местните власти. Нацисти и други германци, дошли нелегално в Понта Поран, от десетилетия си купуваха спокойствие.
Осмар искаше да го хванат веднага. Гай каза, че ще чакат. На четвъртия ден Данило изчезна и за цели трийсет и шест часа вся хаос в неугледната къщичка.
Видяха го да излиза с червената костенурка. Докладваха, че е бързал. Прекосил града към летището, в последния момент се вмъкнал в малък самолет на вътрешните линии и отлетял. Колата си бе оставил на единствения паркинг и те не я изпускаха от очи дори за секунда. Самолетът бе заминал за Сау Паулу, с четири кацания по пътя.
Веднага съставиха план как да влязат в къщата му и да я претършуват. Трябваше да има документи. Парите изискват грижи. Гай мечтаеше да открие банкови извлечения, съобщения за парични преводи, счетоводни сведения — всевъзможни документи, прибрани прилежно в черно куфарче, които веднага да го отведат при парите.
Само че това бе невъзможно. Щом като Дани бе избягал заради парите, нямаше да остави никакви следи. Ако той наистина беше човекът, когото търсеха, къщата му щеше да е охранявана много добре. Където и да се намираше, щеше да научи, че са вътре, още щом отворят вратата или някой прозорец.
Чакаха. Ругаеха, спореха и още повече се изнервяха от напрежението. Гай проведе обичайния си разговор с Вашингтон, където звънеше всеки ден; неприятен разговор. Наблюдаваха червената костенурка. При всяко кацане на самолет вадеха биноклите и клетъчните телефони. Първия ден пристигнаха шест самолета. Втория — пет. В неугледната къщичка стана горещо и мъжете излязоха навън — американците дремеха на сянка под дървото в задния двор, бразилците играеха карти край оградата в предния.
Гай и Осмар обикаляха с колата и се зарекоха да го хванат веднага щом се върне. Осмар беше сигурен, че ще се върне. Вероятно бе заминал по работа, независимо каква. Щяха да го хванат, да установят самоличността му и ако се окажеше друг, просто да го захвърлят и да се чупят. Бяха го правили вече.
Той се върна на петия ден. Проследиха го до Руа Тирадентис и настроението им се повиши.
На осмия ден неугледната къщичка опустя, защото всички американци и бразилци заеха позиции.
Пробегът беше шест мили. Изминаваше ги всеки ден, когато си беше у дома; излизаше почти в едно и също време със същите шорти в синьо и оранжево, със същите износени найкове и къси чорапи, гол до кръста.
Идеалното място беше на две мили и половина от къщата, малко след билото на леко възвишение, недалеч от крайната точка. Пътят беше застлан с чакъл. Данило изкачи възвишението на двайсетата минута, няколко секунди по-рано от очакваното. Кой знае защо, бягаше по-бързо. Сигурно заради облаците.
Малко след билото бе спряла кола със спукана гума — на средата на пътя, с отворен багажник и вдигната на крик задница. Шофьорът беше силен млад мъж, който уж се стресна от внезапната поява на слабия запотен човек, пухтящ по пътя. Данило намали темпото за един миг. Вдясно имаше повече място.
— Bon dia — поздрави младият здравеняк и пристъпи към Данило.
— Bon dia — отвърна Данило, приближавайки. Шофьорът неочаквано извади голям, лъскав пистолет и го насочи към лицето му. Данило замръзна. Вторачи се в оръжието с отворена уста заради тежкото дишане. Шофьорът имаше големи длани и силни, здрави ръце. Сграбчи Данило за врата и го блъсна грубо към колата, после надолу, към бронята. Прибра пистолета и с двете си ръце го натика в багажника. Дани опита да се съпротивлява и да рита, но не беше по силите му.
Шофьорът затвори капака, свали колата от крика, захвърли го в канавката и подкара. Миля по-нататък сви по тесен черен път, където приятелите му го очакваха нетърпеливо.