В заседателната зала се бе събрала цяла тълпа — предимно адвокати от съседни фирми, един-двама съдии, чиновници от съда. Минаваше пет, настроението бе весело и празнично. Залата бе задимена от пури.
Рейпли намери алкохола на масичката в единия край на залата, наля си скоч и видимо доволен, се заговори с Витрано. В другия край на масичката имаше газирана вода и всевъзможни безалкохолни напитки, но никой не им обръщаше внимание.
— Цял следобед е така — каза Витрано, който оглеждаше тълпата и се вслушваше в оживените разговори. — Заприиждаха веднага щом се разчу.
Новината за Патрик се бе разпространила светкавично в юридическите кръгове по Крайбрежието. Адвокатите живеят с клюките, обикновено ги украсяват и ги разпространяват с удивителна бързина. Слухтяха, търсеха ги, измисляха ги. Станал е на вейка и е научил пет езика. Парите са намерени. Парите са безвъзвратно изгубени. Живеел почти мизерно. Имал огромно имение. Живеел сам. Имал нова жена и три деца. Разбрало се е къде са милионите. Никаква следа от милионите.
Всички приказки в края на краищата се връщаха към парите. Приятелите и любопитните, събрали се в залата, рано или късно стигаха до темата за парите. В юридическата общност нямаше много тайни. Всички от години знаеха, че фирмата е загубила една трета от деветдесет милиона. Още при първото споменаване на новия шанс парите да се намерят приятелите и любопитните надойдоха, за да изпият по чашка, да се осведомят за последните новини и както му е редът, да кажат: „Ей богу, дано ги намерят!“ Рейпли си наля втора чаша и се смеси с тълпата. Боуган се наливаше с газирана вода и разговаряше с един съдия. Витрано обработваше присъстващите — потвърждаваше или отричаше едно и друго, доколкото бе възможно. Хаварак се бе свил в единия ъгъл със застаряваща съдебна секретарка, внезапно открила, че е симпатичен.
С настъпването на нощта алкохолът продължаваше да се лее. Надеждите набъбваха, клюките се появяваха отново, рециклирани.
Патрик наистина бе новина номер едно на телевизионния канал на Крайбрежието. Нямаше почти нищо друго. Показаха Маст и Париш зад гората от микрофони — гледаха намусено, сякаш някой ги е бил и закарал там насила. Показаха затворената врата на фирмата, без никакво изявление от страна на собствениците й. Излъчиха кратка сълзлива хроника от мнимия гроб на Патрик заедно с мрачни предположения за истинския покойник, чиято пепел бе положена там. Припомниха катастрофата, изгорелия шевролет, показаха черната ламарина. Никакви коментари от съпругата, ФБР, шерифа. Никакви сведения от свързаните със случая, но затова пък купища смели репортерски догадки.
Новината се прие с интерес и в Ню Орлиънс, Мобайл и Джаксън и дори в Мемфис. Си Ен Ен започна излъчването й малко по-късно вечерта — в продължение на един час в цялата страна, а след това и в чужбина. Историята бе страшно завладяваща.
Ева я видя в хотелската си стая в седем сутринта швейцарско време. Бе заспала малко след полунощ, без да изключва телевизора, и бе прекарала цялата нощ в полудрямка, защото очакваше новини за Патрик. Бе уморена и уплашена. Искаше да се прибере у дома, но знаеше, че е невъзможно.
Патрик бе жив. Бе я уверявал стотици пъти, че няма да го убият, ако някога го открият. Сега му повярва за първи път.
Какво им бе казал? Това бе въпросът. Ранен ли е? Какво са успели да измъкнат от него? Прошепна кратка молитва и благодари на Бога, че Патрик е още жив.
След това направи списък.
Пред безстрастните погледи на двамата униформени пазачи и с немощната подкрепа на Луис, стария санитар пуерториканец, Патрик тръгна по коридора бос, с широки армейски къси гащета. Раните му имаха нужда от въздух — никакви марли и превръзки, само мехлеми и кислород. Прасците и бедрата го боляха, коленете и глезените се огъваха при всяка крачка.
Искаше да избистри ума си. Радваше се на болката, защото тя проясняваше мозъка му. Само Бог знаеше каква смесица злокобни химикали бяха напомпали във вените му през последните три дни.
Мъчението беше гъста, кошмарна мъгла, но сега тя се разсейваше. Организмът се чистеше от отровите и той започваше да чува ужасяващите си писъци. Какво им бе казал за парите?
Облегна се на перваза в празната столова и изчака санитарят да му донесе чаша безалкохолно. Океанът бе на миля разстояние, застроено с редици казармени бараки. Намираше се в нещо като военна база.
Спомняше си, че е признал за съществуването на парите, тъй като мъченията бяха спрели за момент, когато им го каза. След това, както му се струваше сега, бе припаднал, защото, преди да го събудят със студената вода, плисната в лицето му, бе минало много време. Спомняше си колко приятна му се бе сторила тази вода, макар и да не му бяха позволили да пие. Непрекъснато го бодяха със спринцовки.