— Не, благодаря — отвърна Патрик. Седеше гол на леглото си, а около него се въртяха лекарят, две медицински сестри и санитарят Луис.
— Ще боли, Патрик — предупреди го лекарят.
— Преживял съм и по-лоши неща. Освен това къде ще ми биеш инжекцията? — попита той и вдигна лявата си ръка. Беше покрита със синини и белези от безмилостните спринцовки на бразилския лекар. Цялото му тяло бе в тъмни петна и рани. — Не искам повече дрога.
— Добре, както желаеш.
Патрик легна и се вкопчи в металните тръби от двете страни на леглото. Сестрите и Луис уловиха глезените му, а лекарят започна да обработва изгарянията от трета степен по гърдите му. Отделяше мъртвата тъкан с хирургически скалпел, после я срязваше и отстраняваше.
Още при първото докосване Патрик трепна и стисна очи.
— Какво ще кажеш за една инжекция, Патрик?
— Не — продължи да упорства той.
Лекарят продължи със скалпела.
— Заздравяват добре, Патрик. Струва ми се, че в края на краищата няма да има нужда от присаждане на кожа.
— Чудесно — отвърна Патрик и се сгърчи от болка.
Четири от изгарянията бяха достатъчно сериозни, за да се определят като трета степен — две на гърдите, едно на лявото бедро и едно на десния глезен. Протритите от въжетата китки, лакти и глезени бяха намазани с мехлеми.
Лекарят приключи за половин час и му обясни, че ще е най-добре поне засега да остане гол на леглото, без превръзки и без да се движи. Намаза раните с хладен бактерициден крем и пак му предложи обезболяваща инжекция. Патрик и този път отказа.
Лекарят и сестрите си отидоха, остана само санитарят. Той затвори вратата след тях и спусна щорите. От джоба на бялата си престилка извади фотоапарат кодак за еднократна употреба със светкавица.
— Започни оттук — каза Патрик и посочи долния край на леглото. — Искам да хванеш цялото ми тяло, включително и лицето.
Луис вдигна апарата пред очите си, напипа копчето, отстъпи назад до стената и щракна. Светкавицата блесна.
— Сега пак, оттук — каза Патрик.
Луис направи каквото му нареди. В началото не искаше да се съгласи на това приключение, защото смяташе, че трябва да попита шефа си. Докато живееше край границата с Парагвай, Патрик бе научил доста добре и испански. Разбираше почти всичко, което му казваше Луис, макар че за Луис не беше толкова лесно да го разбира.
В края на краищата се наложи езикът на парите и Луис схвана, че става дума за петстотин щатски долара срещу услугите му като фотограф. Съгласи се да купи три фотоапарата за еднократна употреба и да направи почти сто снимки, да ги даде за проявяване през нощта и да ги държи далеч от болницата, докато не му се нареди друго.
Патрик нямаше в себе си петстотин долара, но успя да убеди Луис, че е честен човек, независимо от нещата, които се говорят за него, и че ще му изпрати парите веднага щом се прибере.
Луис не беше кой знае какъв фотограф, но пък и апаратите не бяха сложни. Патрик му обясняваше откъде да направи всяка снимка. Имаше всички рани в едър план, цялото му тяло от всевъзможни ракурси. Действаха бързо, за да не ги хванат. Наближаваше време за обяд, което означаваше нова върволица бъбриви медицински сестри.
Луис излезе от болницата в обедна почивка и остави филмите в едно фотоателие.
В Рио Осмар успя да убеди една от секретарките във фирмата на Ева да приеме хиляда долара в замяна срещу всички новопоявили се вътрешни клюки. Нямаше кой знае какво. Отношенията между съдружниците бяха нормални. Документите от телефонната централа обаче показваха, че е имало две обаждания от Цюрих. Гай успя да установи от Вашингтон, че номерът е на хотел, но нищо повече — швейцарците бяха много дискретни.
Съдружниците във фирмата не бяха във възторг от изчезването й. Първоначалното им тихо недоволство прерасна в ежедневни съвещания на тема какво да правят. Беше се обадила веднъж първия ден, после втория, после замлъкна. Не бяха успели да потвърдят съществуването на тайнствения клиент, заради който уж беше заминала. Междувременно останалите й клиенти недоволстваха, търсеха я, заплашваха. Тя пропускаше срещи, съвещания, законни срокове.
Най-накрая решиха временно да отстранят Ева от фирмата и да се занимават с нея, когато се върне.
Осмар и хората му дебнеха баща й на всяка крачка, докато възрастният човек не изгуби съня си. Наблюдаваха входа на сградата, в която живееше, следяха го, когато беше с колата си или по оживените тротоари на Ипанема. Стана дума да го отвлекат и принудят да говори, но той беше много предпазлив и нито за миг не оставаше сам.
При третото си отиване до спалнята й Ланс най-накрая завари вратата отключена. Влезе тихо и седна на леглото. Носеше още един валиум и любимата й ирландска газирана вода, по четири долара бутилката. Подаде й хапчето, без да пророни и дума. Тя го взе — второто в продължение на един час, и отпи от водата.