Стегнаха китките на Данило с найлоново въже и превързаха очите му с черна лента, после го хвърлиха в задната част на един микробус. Осмар седна вляво от него, вдясно седна друг бразилец. Някой измъкна връзката ключове от чантичката на колана му. Двигателят заработи и потеглиха. Данило не продумваше. Потеше се и дишаше още по-тежко.
Когато спряха на черния път край някаква нива, Данило отвори уста за първи път.
— Какво искате? — попита той на португалски.
— Не говори — сряза го Осмар на английски. Бразилецът от другата му страна извади спринцовка от една малка метална кутия и умело я напълни с някаква силна течност. Осмар хвана китките му и ги дръпна към себе си, докато другият ловко заби иглата над лакътя му. Данило се стегна и понечи да се отскубне, после разбра, че е безсмислено. Всъщност, когато последната капка от течността се вля в тялото му, сякаш се успокои. Дишането му стана по-бавно. Главата му започна да клюма. Когато брадичката опря в гърдите, Осмар вдигна с показалец десния крачол на гащетата му и видя точно това, което очакваше — по-бяла кожа.
Заради бягането бе отслабнал, но бе станал и по-мургав.
Отвличанията край границата бяха често явление. Особено лесни бяха американците. Защо обаче тъкмо него? Преди да отпусне глава, Данило си зададе този въпрос. Усмихна се и се понесе в космоса, като избягваше комети и метеори, протягаше ръце към луни, хилеше се из цели галактики.
Напъхаха го под някакви кашони с пъпеши и малини. Граничарите кимнаха, без да стават от столовете, и Дани се оказа в Парагвай, макар че в момента това му бе абсолютно безразлично. Друсаше се щастливо на пода на микробуса, защото пътищата тук бяха по-разнебитени и по-стръмни. Осмар палеше цигара от цигара и току посочваше накъде да карат. Час след като го отвлякоха, взеха и последния завой. Къщата се намираше в прохода между два заострени хълма и едва се виждаше от тесния черен път. Пренесоха го като чувал с картофи и го изсипаха върху една маса. Дактилографът веднага се залови за работа.
Взе отпечатъци от осемте пръста и палците, докато Дани хъркаше ли, хъркаше. Американците и бразилците се струпаха около него и наблюдаваха всяко движение. В кутия край вратата имаше неотворена бутилка уиски за почерпка в случай, че това се окажеше истинският Дани.
Дактилографът тутакси отиде в една стая отзад, заключи се и разстла новите отпечатъци пред себе си. Нагласи осветлението. Извади старите отпечатъци, дадени доброволно от Дани по времето, когато още беше Патрик и искаше да го приемат в адвокатската колегия на щата Луизиана. Странна работа… да вземат отпечатъци на адвокатите…
И двата комплекта бяха много ясни и още на пръв поглед се виждаше, че си съвпадат. Въпреки това дактилографът ги сравни един по един, щателно. Нямаше закъде да бърза. Онези вън можеха да почакат малко. Моментът му доставяше удоволствие. Най-накрая отвори вратата и се намръщи на десетината лица, които го гледаха изпитателно. После се усмихна.
— Той е — каза на английски и те изръкопляскаха.
Гай разреши да пият уиски, но умерено. Чакаше ги още работа. Дани, все още упоен, беше пренесен в стаичка без прозорци, с тежка врата, която се заключваше отвън. Биха му още една инжекция. Тук щяха да го разпитват и изтезават, ако се наложеше.
Босоногите момчета, които играеха футбол на улицата, бяха твърде погълнати от топката, за да обърнат внимание. На връзката на Дани имаше само четири ключа, така че мъжът намери този за портата веднага и я остави отворена. Един от съучастниците чакаше с наета кола под разклонено дърво четири къщи по-надолу. Друг, с мотоциклет, спря на отсрещния тротоар и зачовърка спирачките.
Ако при влизането се разнищеше алармена инсталация, техният човек просто щеше да избяга и никой да не го види повече. Ако ли не, щеше да се заключи вътре и да прибере каквото трябва.
Вратата се отвори, без да задейства сирени. Таблото на стената показваше съвсем ясно, че алармената система не е включена. Влезлият въздъхна облекчено и остана абсолютно неподвижен цяла минута. После се залови за работа. Свали твърдия диск от компютъра на Дани, прибра и всички дискети. Прерови папките по бюрото, но не откри нищо, освен обикновени сметки, платени и неплатени. Факсът беше евтин, от най-простите, и май бе повреден. Направи снимки на дрехи, храна, мебелировка, лавици с книги, поставки със списания.
Пет минути след като бе отворена вратата, безшумната сигнална система в таванското помещение на Данило се активира и позвъни в офиса на частна охранителна фирма на единайсет пресечки оттам, в центъра на Понта Поран. Никой не реагира, защото дежурният по охраната на домовете се люлееше на един хамак в задния двор. На телефонния секретар се записа съобщение, предназначено за този, който би трябвало да чуе, че някой е влязъл в къщата на Данило. Изминаха петнайсет минути, преди да прослушат съобщението. Когато стигнаха до къщата, там вече нямаше никой. Нямаше го и господин Силва. Всичко изглеждаше наред, включително и костенурката под навеса. Къщата и портата бяха заключени.