Ева застана до прозореца и си каза, че трябва да се успокои. Времето изведнъж бе станало основен фактор. Следващите стъпки изискваха хладнокръвие. След това трябваше да изчезне. След трийсет минути имаше среща, но щеше да я отложи.
Папката беше заключена в малко огнеупорно чекмедже. Извади я и отново прочете страницата с инструкциите. С Данило ги бяха обсъждали многократно.
Той знаеше, че рано или късно ще го открият. Ева предпочиташе да не мисли за тази възможност. Обзе я безпокойство за него и умът й се понесе в друга посока. Стресна я телефонът. Не беше Данило. Чакал я клиент, съобщи секретарката. Беше дошъл по-рано. Ева й нареди да я извини пред клиента и любезно да промени часа на срещата. Да не я безпокои повече.
В момента парите бяха на две места — в една банка в Панама и в офшорен холдинг на Бермудите. С първия факс Ева даде нареждане парите от Панама да се прехвърлят в една банка в Антигуа. Вторият й факс ги пръсна в три банки на Каймановите острови. Третият изтегли парите от Бермудите и ги прехвърли на Бахамските острови.
В Рио наближаваше два часът. Европейските банки бяха затворени, така че трябваше да върти парите в Карибския район няколко часа, докато останалата част от света се събуди.
Инструкциите на Данило бяха ясни, но много общи. Подробностите бяха оставени на нея. Тя трябваше да избере кои да са първите банки. Тя трябваше да реши в коя колко пари ще се прехвърлят. Бе изготвила списък с фалшиви имена на фирми, които трябваше да прикрият сумите. Данило не бе виждал този списък. Тя разделяше, разпределяше, насочваше и пренасочваше. Бяха правили упражнението много пъти, но без подробностите.
Данило не биваше да знае къде отиват парите. Само Ева. При тази извънредна ситуация тя разполагаше с неограниченото право да ги движи както намери за добре. Беше специалистка по търговско право. Повечето от клиентите й бяха бразилски бизнесмени, които искаха да изнасят стоки в Щатите или Канада. Тя познаваше чуждите пазари, валутите, банките. Данило я бе научил на нещата, които трябваше да знае, за да прехвърля пари в целия свят.
Поглеждаше часовника си постоянно. След телефонното обаждане от Понта Поран бе минал повече от час.
Още един факс се изниза през машината и телефонът иззвъня. Сигурно беше Данило с някакво безумно обяснение, което правеше всичко това излишно. Може би суха тренировка, репетиция, за да провери как действа, когато е под натиск. Само че той не обичаше игричките.
Беше един от съдружниците, много обезпокоен от закъснението й за друга среща. Тя се извини лаконично и се върна при факса.
Напрежението нарастваше с всяка минута. Никаква вест от Данило. Никой не вдигаше телефона. Ако наистина го бяха намерили, нямаше да мине много време, преди да започнат жестоките разпити. Точно затова Ева трябваше да бяга.
Час и половина. Реалността започваше да тегне на раменете й. Данило бе изчезнал, а той не би отишъл никъде, без да я уведоми. Планираше ходовете си много внимателно, винаги се страхуваше от сенките зад гърба си. Но ето че най-ужасният им кошмар се развихряше светкавично.
Обади се на две места от автомата във фоайето на фирмата. Най-напред на домакина на сградата, където беше апартаментът й — в Леблон, южен квартал на Рио. Той се обитаваше от богатите и красивите. Попита дали някой е ходил в апартамента й. Отговорът беше „не“. Човекът обеща да следи за посещения. След това се обади в офиса на ФБР в Билокси, щата Мисисипи. Обясни колкото се може по-спокойно, че е спешно, положи усилия да говори на американски английски без акцент. Зачака. Знаеше, че след този момент няма да има връщане назад.
Някой бе отвлякъл Данило. Миналото му най-накрая го бе настигнало.
— Ало? — Чу глас, сякаш беше на съседната пресечка.
— Агент Джошуа Кътър?
— Да.
Тя помълча за миг, а после попита:
— Вие ли ръководите разследването на Патрик Ланиган?
Знаеше много добре, че е той.
— Да. Кой се обажда? — попита след кратка пауза мъжът.
Щяха да засекат, че разговорът е от Рио, и това би им отнело около три минути. После следите щяха да се загубят в морето от десет милиона жители. Въпреки това тя се озърна неспокойно.
— Обаждам се от Бразилия — каза Ева точно по сценария. — Заловиха Патрик.
— Кой? — попита Кътър.
— Ще ви дам едно име.
— Слушам. — Гласът на агента прозвуча троснато.
— Джак Стефано. Познавате ли го?
Последва пауза, докато Кътър човъркаше из паметта си за името.
— Не. Кой е той?
— Частен агент от Вашингтон. Издирва Патрик от четири години.
— И твърдите, че го е хванал, така ли?
— Да. Хората му са го открили.