— Къде?
— Тук, в Бразилия.
— Кога?
— Днес. Мисля, че не е изключено да го убият.
Кътър се замисли за секунда и попита:
— Какво друго можете да ми кажете?
Ева му даде номера на Стефано във Вашингтон, затвори телефона и излезе от сградата.
Гай прегледа внимателно документите, взети от къщата на Дани, и се зарадва на невидимата следа. В месечното извлечение от местната банка бе вписано салдо от три хиляди долара — не точно това бяха очаквали. Единствената вноска беше от хиляда и осемстотин долара, а дебитът за месеца не надхвърляше хиляда. Дани наистина живееше скромно. Сметките за телефона и електричеството още не бяха платени, но и срокът не беше изтекъл. На десетина по-дребни сметки бе отбелязано, че са платени.
Един от хората на Гай провери всички телефонни номера в бележника му, но не откри нищо интересно. Друг прегледа файловете на твърдия диск и установи, че Дани не е бил кой знае какъв компютърен спец. Имаше въздълъг дневник с приключенията му в бразилските пущинаци. За последен път бе записал нещо в него преди близо година.
Липсата на документи сама по себе си будеше подозрения. Едно-единствено банково извлечение? Има ли човек, който пази у дома си само извлечението за последния месец? Ами от предишния? Дани явно държеше тези неща някъде другаде, не у дома си. Точно както би постъпил човек, който бяга.
Привечер го съблякоха, все още в безсъзнание, по долни гащи — стегнати памучни слипове. Свалиха мръсните маратонки и запотените чорапи от краката му. Показа се съвсем бяла кожа. Мургавината на Дани беше измамна. Сложиха го на дебела шперплатова плоскост до леглото. В нея бяха пробити дупки, през които прокараха найлонови въжета, и стегнаха глезените, коленете, кръста, гърдите и китките му. Широка черна лента стегна челото му. Точно над главата му сложиха стойката на система за венозно вливане. Иглата влизаше във вената над лявата му китка.
Последва инжекция в мускула на лявата ръка, за да го събудят. Тежкото му дишане се учести, след малко отвори очи — зачервени и изцъклени. Известно време се взира в системата за вливане. Лекарят бразилец влезе в полезрението му и без да каже дума, заби спринцовка в ръката му. Натриев тиопентал — силно вещество, което понякога се използваше за развързване на езика. Серум на истината. Въздействаше най-добре, ако потърпевшият има желание да се изповяда. Съвършеното вещество за подтикване към откровеност все още не бе разработено.
Минаха десет минути. Той опита да помръдне главата си, но без успех. Виждаше по на метър от двете страни. Стаята беше тъмна — само в ъгъла някъде зад него мъждукаше лампа.
Вратата се отвори, после пак се затвори. Човекът застана до Дани, сложи ръка на шперплатовата плоскост и каза:
— Здравей, Патрик.
Патрик затвори очи. Данило Силва остана в миналото, отиде си завинаги. Един стар, доверен приятел изчезна, просто ей така. Семплият живот на Руа Тирадентис избледня заедно с Данило; безценната анонимност бе изтръгната от него с думите „Здравей, Патрик“.
В продължение на четири години често се бе питал какво би станало, ако го хванат. Облекчение ли ще изпита? Или примирение със справедливостта? Някакво вълнение пред перспективата да се прибере у дома, за да понесе каквото му е писано?
В никакъв случай! В момента Патрик бе скован от ужас. Почти гол, завързан като животно… знаеше, че следващите няколко часа ще са непоносими.
— Чуваш ли ме, Патрик? — попита Гай и се взря в него, а Патрик се усмихна — не защото искаше, а защото някакъв вътрешен подтик, който не бе в състояние да овладее, намираше нещо забавно в ситуацията.
Гай забеляза, че веществото започва да действа. Натриевият тиопентал е барбитурат с кратко действие, който трябва да се дозира много внимателно. Бе трудно да улучиш нивото на съзнателност, при което разпитваният ще прояви склонност да говори. При недостатъчно голяма доза съпротивата не се разрушава. При прекалено голяма обектът просто губи съзнание.
Вратата се отвори и затвори. Влезе още един американец, за да слуша, но Патрик не го виждаше.
— Спиш вече три дни, Патрик — каза Гай. Всъщност бяха минали някъде към пет часа, но Патрик нямаше начин да го знае. — Искам да знам дали си гладен или жаден.
— Жаден — отговори Патрик.
Гай развинти капачката на малка бутилка минерална вода и внимателно изля съдържанието между устните му.
— Благодаря — отговори Патрик и се усмихна.
— Гладен ли си? — попита Гай отново.
— Не. Какво искате от мен?
Гай бавно остави бутилката на масата и се наведе към лицето му.
— Най-напред да уточним нещо, Патрик. Докато спеше, взехме отпечатъци от пръстите ти. Знаем кой си, така че те моля да прескочим първоначалното отричане.