— А какво? Имате още пет минути. Нещо друго?
— Не.
— Добре тогава. — Суийни скочи на крака и излезе.
Съдия Карл Хъски пристигна във военновъздушната база Кийслър късно следобед, мина през охраната и бавно стигна до болницата. Гледаше сложно дело за наркотици и се чувстваше уморен. Патрик му се бе обадил и го бе помолил да се отбие, ако може.
Карл също бе носил ковчега на Патрик и по време на службата бе седял до Санди Макдърмот. За разлика от Санди обаче Карл познаваше Патрик сравнително отскоро. Бяха се срещнали по време на едно гражданско дело, поето от Патрик скоро след пристигането му в Билокси. Сприятелиха се, както често се сприятеляват съдиите и адвокатите, които се срещат всяка седмица. Бъбреха си по време на ежемесечните отвратителни обеди на гилдията, играеха заедно голф два пъти в годината, а веднъж, на едно коледно тържество, си пийнаха порядъчно.
Познанството им бе приятно, но не бяха близки, поне не през първите три години от пребиваването на Патрик в Билокси. През месеците преди изчезването му обаче се сближиха повече. Сега, когато можеше да преценява миналото от позицията на настоящето, не беше трудно да открие настъпилата тогава у Патрик промяна.
През месеците след изчезването му колегите, които го познаваха най-добре, включително и Карл, често сядаха на чашка в ресторанта на Мери Махоуни в петък следобед и се опитваха да решат ребуса Патрик.
Труди също отнасяше немалко хули, макар че според Карл бе твърде лесно вината да се стовари върху нея. На пръв поглед бракът им не изглеждаше чак толкова лош. Във всеки случай Патрик не го обсъждаше с никого и най-малкото с хората, с които се срещаха в ресторанта на Мери. Поведението на Труди след погребението, червеният ролс-ройс и любовникът, когото бе прибрала у дома си мигом щом получи застраховката, бяха подразнили всички и бе невъзможно да се мисли за обективност. Ала никой не беше убеден, че е имала любовник и преди Патрик да изчезне. Всъщност Бъстър Гилеспи, съдебен архивар и редовен посетител на петъчните сбирки, дори й се възхищаваше. Някога тя бе помагала на жена му за някакъв благотворителен бал и той винаги се чувстваше задължен да каже добра дума за нея. Но само той. Беше лесно да се говори за Труди и още по-лесно да се одумва.
Напрегнатата работа несъмнено също си бе казала думата за решението на Патрик. Тогава фирмата бе в разцвета си, а той искаше да стане съдружник. Работеше извънредно, поемаше тежките дела, с които останалите не искаха да се захващат. Дори раждането на Ашли Никол не го бе задържало по-дълго у дома. Бе станал съдружник три години след постъпването си във фирмата, но малцина знаеха това. Беше го споменал мимоходом на Карл един ден след работа, но, общо взето, не обичаше да се хвали.
Изглеждаше уморен и напрегнат, но такива бяха повечето от адвокатите, които влизаха в съдебната зала на Карл. Най-странните промени у Патрик бяха физическите. Беше висок метър и осемдесет и твърдеше, че никога не е бил слаб. В университета спортувал много и по едно време пробягвал четирийсет мили седмично. Кой затрупан с работа адвокат обаче би могъл да си го позволи? Дебелееше ли, дебелееше и през последната година в Билокси бе заприличал на плондер. Не обръщаше никакво внимание на подмятанията и подигравките на колегите от съда. Самият Карл му бе правил забележка неведнъж, но Патрик продължаваше да се тъпче. Месец преди да изчезне, докато обядваха заедно, му бе казал, че тежи сто и петнайсет килограма, заради което Труди не го оставяла намира. Разбира се, тя играеше аеробика по два часа дневно и бе слаба като манекенка.
Бе казал, че кръвното му налягане е високо и е решил да мине на диета. Карл го бе насърчил. По-късно бе установил, че кръвното му налягане е нормално.
Напълняването и бързото отслабване сега изглеждаха съвсем обясними.
Брадата също. Бе я пуснал през ноември 1990 година и твърдеше, че така ходели ловците на елени. Адвокатите и по-артистичните личности в Мисисипи често си пускаха бради. Било хладно, тестостеронът му се повишил… изглеждал по-млад. Не искаше да я обръсне, а Труди му опяваше и заради това. С времето бе започнала да посивява. Приятелите му свикнаха. Ала не и жена му.
Бе оставил и косата си по-дълга, особено над ушите. Според Карл приличаше на Джими Картър, преди да стане президент. Патрик твърдеше, че бръснарят му починал и не може да се довери на друг.
Обличаше се хубаво и прикриваше тлъстините си, но бе твърде млад, за да се запусне. Три месеца преди да изчезне от Билокси, Патрик бе успял да убеди съдружниците си, че фирмата се нуждае от рекламна брошура. Задачата не беше сложна, но той се бе заел с нея с цялата си енергия. Макар и съдружниците му да смятаха, че не знае за споразумението с Арисия, то скоро щеше да се осъществи и парите вече се мержелееха на хоризонта. Суетата на съдружниците му нарастваше с всеки изминал ден. Такава сериозна фирма, при това забогатяваща в близко бъдеще — защо да не се издигнат в собствените си очи с една професионално изпипана рекламна брошура? А и на Патрик щяха да угодят. Професионален фотограф направи портрети на петимата съдружници, после прекараха заедно близо час пред обектива, докато стане и общата снимка. Патрик отпечата пет хиляди бройки от брошурата и съдружниците я оцениха високо. На втора страница бе самият той — дебел, рошав, с брада… нямаше нищо общо с човека, когото бяха открили в Бразилия.