Когато съобщиха за смъртта му, в пресата бе публикувана тази снимка. Тя бе най-новата, а и по някакво стечение на обстоятелствата Патрик бе изпратил брошурата в местния вестник в случай, че фирмата реши да рекламира. Посетителите в ресторанта на Мери се смяха дълго. Представяха си как Патрик е режисирал фотографирането в заседателната зала на фирмата. Виждаха Боуган, Витрано, Рейпли и Хаварак в най-официалните им костюми, с най-сериозните усмивки, докато съдружникът им в това време подготвя почвата за офейкването.
През месеците след изчезването на Патрик компанията в ресторанта на Мери многократно бе вдигала тостове за него и се бе мъчила да отгатне къде ли може да е. Желаеха му всичко най-хубаво и си мислеха за парите му. С времето изненадата от изчезването му постепенно се стопи. След като бяха разнищили живота му до последната подробност, сбирките постепенно се разредиха и накрая бяха прекратени. Месеците станаха години. Никой не подозираше, че Патрик ще се появи отново.
На Карл и сега му бе трудно да повярва. Влезе в асансьора и се качи до третия етаж. Беше сам.
Питаше се дали е разочарован от Патрик. Имаше твърде много неизвестни. Когато се изнервеше в съда, си представяше как приятелят му се излежава на окъпан от слънце бряг, как отпива леден коктейл и оглежда хубавиците. След като не получи очакваното увеличение на заплатата, се замисли какво ли става с деветдесетте милиона. При последните слухове за фалита на фирмата бе готов да упрекне Патрик за мъките, на които е подложил колегите си. Истината бе, че Карл Хъски си спомняше за Патрик Ланиган поне по веднъж на ден. Всеки ден, откакто бе изчезнал.
В коридора нямаше медицински сестри и други пациенти. Двамата полицаи станаха прави.
— Добър вечер, господин съдия.
Той ги поздрави и влезе в затъмнената стая.
23
Патрик седеше в леглото и гледаше телевизия. Беше гол до кръста, щорите бяха спуснати. На масата слабо светеше настолна лампа.
— Седни тук — каза той на Карл и посочи края на леглото. Изчака достатъчно дълго, за да може съдията да види раните на гърдите му, и после бързо нахлузи фланелката си. — Благодаря, че дойде — добави той и изключи телевизора. Стаята стана още по-тъмна.
— Жестоки изгаряния, Патрик — рече Карл и седна в долния край на леглото, максимално далеч. Единият му крак висеше във въздуха. Патрик сви колене към гърдите си.
Под завивката изглеждаше болезнено слаб.
— Бяха зловещи — отвърна той. — Докторът каза, че ще заздравеят скоро. Проблемът е, че трябва да остана тук известно време.
— За мен това не е проблем, Патрик. Никой не се е разпищял да те преместя в затвора.
— Още не, но скоро ще започнат.
— Спокойно. Решението ще взема аз.
Патрик въздъхна облекчено.
— Благодаря, Карл. Знаеш, че няма да оцелея, ако ме тикнат в затвора. Знаеш какво е там.
— Ами Парчман? Там е сто пъти по-зле.
Карл веднага съжали за тези думи и му се прииска да не ги бе произнасял. Беше необмислено, жестоко.
— Съжалявам — каза той след дълга пауза. — Беше неуместно.
— По-скоро ще се самоубия, отколкото да отида в Парчман.
— И с право. Хайде да говорим за нещо по-приятно.
— Не можеш да останеш до края на делото, нали?
— Не. Разбира се, че не. Ще трябва да се оттегля.
— Кога?
— Много скоро.
— Кой ще го поеме?
— Тръсел или Ланкс. По-вероятно Тръсел. — Карл напрегнато се вторачи в него. Патрик отбягваше погледа му. Съдията очакваше да види насмешливо пламъче, усмивка, после смях и Патрик да се откаже от потайността, гордо да разкаже подвизите си. „Хайде, Патрик — щеше му се да каже, — дай да чуем. Искам цялата история.“
Но очите на Патрик бяха далечни. Това не беше същият човек.
Карл се видя принуден да опита.
— Къде се сдоби с тази брадичка?
— Купих си я в Рио.
— А носът?
— Пак там, по същото време. Харесва ли ти?