— В Бостън открих човек, който може да ти помогне да изчезнеш. Срещу хиляда долара ми бе осигурен еднодневен частен семинар по тези въпроси. В Дейтън наех експерт по подслушвателни устройства, който ме научи да работя с бръмбари и други подобни гадости. Бях търпелив, Карл.
Много търпелив. Оставах в офиса до късно и се опитвах да разбера каква е историята с Арисия. Ослушвах се, разпитвах секретарките, преглеждах боклука в кошчетата. След това започнах да подслушвам кабинетите… най-напред само два, за да се науча как се прави. Единият беше на Витрано и, трябва да ти кажа, че не повярвах на ушите си. Искаха да ме изхвърлят от фирмата, Карл. Можеш ли да си представиш? Знаеха, че делът им от компенсацията на Арисия ще е около трийсет милиона, и се канеха да ги разделят на четири. Частите обаче нямаше да са равни. Боуган, разбира се, щеше да получи повече, някъде към десет милиона. Той трябваше да се погрижи за благословията на някои хора от Вашингтон. Другите трима трябваше да получат по пет милиона, а остатъкът да бъде похарчен за фирмата. Според плана им аз трябваше да изхвърча на улицата.
— Кога стана всичко това?
— През деветдесет и първа. На четиринайсети декември деветдесет и първа Министерството на правосъдието даде принципно съгласие претенцията на Арисия да бъде удовлетворена и от този момент до получаването на парите трябваше да минат около деветдесет дни. Дори и сенаторът не би могъл да ускори нещата.
— Разкажи ми за катастрофата.
Патрик се намести в леглото, после изрита завивката и стана.
— Ох, схванах се — промърмори той и се протегна. Застана до вратата на банята. Пристъпваше от крак на крак и гледаше Карл. — Беше неделя.
— Девети февруари.
— Да. Девети февруари. Прекарах почивните дни в хижата си и по пътя на връщане претърпях катастрофа, умрях и се отправих към небето.
Карл го наблюдаваше съсредоточено, без да се усмихне.
— Опитай пак — предложи той.
— Защо, Карл?
— Болно любопитство.
— Само това ли?
— Честна дума. Измамата беше страхотна. Как го направи?
— Ще трябва да пропусна някои подробности.
— Несъмнено.
— Хайде да се поразходим. Омръзна ми да стоя тук.
Излязоха в коридора и Патрик обясни на двамата полицаи, че със съдията имат нужда от малка разходка. Една сестра се усмихна и ги попита дали искат нещо. Патрик учтиво я помоли за две диетични коли. Закрачи решително, без да каже дума, докато не стигнаха до края на коридора, където имаше големи прозорци, през които се виждаше паркингът. Седнаха на пластмасовата пейка с лице към коридора. Полицаите бяха на петдесетина крачки, с гръб към тях.
Патрик беше по пижама, с кожени сандали на бос крак.
— Виждал ли си снимки от мястото на катастрофата? — попита той много тихо.
— Да.
— Намерих го предишния ден. Склонът беше доста стръмен и реших, че е идеално място за произшествие. В неделя вечерта изчаках да стане десет и излязох от хижата. Отбих се на една малка бензиностанция с магазинче, точно на границата между окръзите.
— Бензиностанцията на Върхол.
— Именно. Напълних резервоара.
— Четирийсет и пет литра, четиринайсет долара и четирийсет цента, платени с кредитна карта.
— Май така беше. Побъбрих с мисис Върхол и си тръгнах. Шосето беше пусто. След три-четири километра свих по черен път и стигнах до едно място, което си бях избрал предварително. Спрях, отворих багажника и се преоблякох… Бях си подготвил екип за мотокрос — каска, наколенки и всичко останало. Сложих тези неща върху дрехите си, без каската, върнах се на шосето и свих на юг. Първия път зад мен се появи кола. Втория път срещу мен се задаваше кола — видях светлината на фаровете в далечината. Въпреки всичко натиснах рязко спирачката, за да оставя следи от гумите върху асфалта. Третия път нямаше никакви коли. Сложих си каската, поех въздух и излетях от шосето. Беше доста страшно, Карл.
Карл си помисли, че някъде в колата е имало още един човек, жив или мъртъв, но не искаше да пита. Поне засега.
— Преди да изхвърча от платното, карах с около четирийсет, но когато си във въздуха и край теб летят дървета, ти се струва тройно по-бързо. Колата подскачаше, кършеше малките дървета. Предното стъкло се счупи. Въртях кормилото и се опитвах да избягвам по-големите препятствия, но в края на краищата предницата закачи един голям бор. Предпазната възглавница на кормилото се изду и за момент не можех да виждам нищо. Имам чувството, че се обърнах няколко пъти, после всичко спря. Отворих очи и усетих остра болка в лявото рамо. Нямаше кръв. Бях някак увиснал и разбрах, че колата е паднала на дясната си страна. Започнах да се измъквам. Когато най-накрая изпълзях навън, разбрах, че съм имал късмет. Рамото ми не беше счупено, а само натъртено. Огледах шевролета и установих, че се е смачкал много добре. Покривът беше хлътнал точно над главата на шофьора. Още десетина сантиметра, и може би нямаше да успея да се измъкна.