— Рискът е бил много голям. Можеше да умреш или да се осакатиш зле. Защо просто не бутна колата по склона?
— Нямаше да се получи. Всичко трябваше да изглежда автентично, Карл. Склонът не беше чак толкова стръмен.
— Можеше да сложиш тухла на газта и да изскочиш преди падането.
— Тухлите не горят. Ако бяха намерили тухла, щяха да заподозрат някаква игра. Премислих всички възможности и реших, че трябва да съм вътре. В края на краищата имах предпазен колан, въздушна възглавница, каска…
— Същински състезател.
Сестрата донесе диетичните коли и си побъбри с тях.
— Докъде бях стигнал? — попита Патрик, когато тя си отиде.
— Струва ми се, до запалването.
— Да. Ослушах се. Въртеше се само задното ляво колело и това бе единственият звук. Отдолу не се виждаше пътят, но щях да чуя, ако се бе задала кола. Нямаше нищо, абсолютно нищо. Можех да се измъкна незабелязано. Най-близката къща беше на около миля. Бях сигурен, че никой не е чул трясъка. Махнах каската и наколенките и ги хвърлих в колата. Изтичах малко по-надолу, до мястото, където бях скрил бензина.
— Кога?
— Рано същия ден. Много рано. Призори. Имах четири пластмасови туби по десет литра бензин и бързо ги домъкнах при колата. Беше тъмно като в рог и не можех да използвам фенерче, но бях обозначил пътеката. Сложих три от тубите в купето и пак се ослушах. Откъм пътя не се чуваше нищо. Нито звук, отникъде. Сърцето ми се бе качило в гърлото и туптеше до пръсване. Последната туба излях вън и вътре и я хвърлих при останалите. Отдалечих се на около двайсет крачки и запалих цигарата, която беше в джоба ми. Хвърлих я, отдалечих се още повече и се скрих зад едно дърво. Падна върху колата и след миг тя избухна. Същинска бомба. След секунда огънят изригна от всички прозорци. Покатерих се по най-стръмния участък на склона и намерих удобно място за наблюдение на около трийсет метра. Исках да гледам какво става, без да ме хванат. Огънят бумтеше, нямах представа, че ще се вдигне толкова силен шум. Подпалиха се някакви храсталаци и ми мина през ум, че може да стане горски пожар. За щастие в петък беше валяло, така че храстите и земята бяха мокри. — Патрик отпи малко кола. — Карл, пропуснах да те попитам как е семейството ти. Извинявай. Как е Айрис?
— Айрис е добре. Ще говорим за семейството ми по-късно. Бих искал да чуя разказа ти.
— Разбира се. Докъде бях стигнал? Толкова съм разсеян!
Заради химикалите, с които ме тъпкаха, е, предполагам.
— Гледал си горящата кола.
— Да. Температурата се повиши много и резервоарът гръмна… още една бомба. За миг си помислих, че може да ме опърли. Във въздуха се разхвърчаха отломки и се посипаха върху дърветата. Най-накрая чух нещо откъм шосето. Гласове. Крещяха хора. Не виждах никого, но имаше суматоха. Мина известно време и огънят се разпространи около колата. Започна да приближава към мен, така че трябваше да се махна. Чух вой на сирена. Опитах се да намеря потока, който бях пресякъл предишния ден. На стотина метра от мястото. Исках да тръгна по него. Трябваше да открия мотоциклета си.
Карл поглъщаше жадно всяка дума, представяше си всяка сцена, изминаваше пътя заедно с Патрик. Начинът, по който е избягал, бе тема на множество разгорещени спорове през месеците след изчезването му, но никой не бе стигнал до някакво смислено обяснение.
— Мотоциклет ли?
— Да, стар. Състезателен. Броих за него петстотин долара в Хатисбърг няколко месеца преди това. Бях го пробвал в гората. Никой не знаеше, че го имам.
— Без документ за собственост и регистрация?
— Естествено. Карл, трябва да ти кажа, че докато търсех потока, уплашен, но все пак жив и здрав, докато чувах виковете на хората и воя на сирената, знаех, че бягам към свободата. Патрик беше мъртъв, сложил край на един лош живот. Щеше да бъде погребан почтено и всички щяха да се сбогуват с него. Скоро хората щяха да започнат да го забравят. Аз бягах като обезумял към новия живот. Чувствах се фантастично.
А горкото момче, изгоряло в колата, Патрик? Докато ти си бягал щастлив през гората, друг човек е умирал вместо теб. Карл едва се сдържа, да не го попита. Патрик сякаш не осъзнаваше, че е извършил убийство.
— И тогава, изведнъж, се загубих. Гората беше гъста и по някакъв начин бях объркал пътя. Имах малко фенерче и прецених, че ще е безопасно да го използвам. Започнах да обикалям наоколо, докато престанах да чувам сирената. В един момент седнах на някакъв пън, за да се овладея. Бях изпаднал в паника. Представи си само… да оцелея след преобръщането, за да умра от глад или да ме хванат. Продължих да търся и най-накрая извадих късмет. Открих потока.