Патрик вдигна очи за миг, сякаш се изненада, после извърна лице. Карл проследи тази реакция много внимателно, защото през следващите няколко дни щеше да разсъждава над нея. Лекото трепване, краткото вторачване, неспособността да даде смислен отговор, обръщането към стената…
„Когато човек извърши убийство — се казваше в един стар филм, — допуска двайсет и пет грешки. Ако предвиди петнайсет от тях, значи е гений.“ Може би въпреки педантичния си план Патрик все пак не бе помислил за вещите на Лют. Може би в бързината ги бе забравил.
— Не знам — отвърна Патрик почти троснато, все още с лице към стената.
Карл разбра каквото искаше.
— Къде отиде после? — попита той.
— Избягах от ада. С мотоциклет — отговори Патрик. Овладя се. Явно искаше да продължи нататък. — Беше пет-шест градуса, а когато караш мотор по пусто нощно шосе при такава температура, ти се струва, че е минус двайсет. Движех се по второстепенните шосета, немного бързо, защото вятърът режеше като с нож. Навлязох в Алабама и продължих по затънтените пътища. Появата на спортен мотоциклет в три през нощта би осигурила занимание на всяко отегчено ченге, така че избягвах градовете. Някъде към четири часа най-накрая стигнах покрайнините на Мобайл. Месец преди това бях намерил един малък мотел, където приемаха пари в брой и не задаваха въпроси. Промъкнах се в паркинга, скрих мотоциклета зад сградата и влязох във фоайето, все едно че съм дошъл с такси. Платих трийсет долара в брой, без регистрация. Мина час, докато се успокоя. Поспах два часа и се събудих с изгрева на слънцето. Ти кога научи за станалото, Карл?
— През нощта. Докато си пътувал с мотора, предполагам. Дъг Витрано ми се обади малко след три. Събуди ме и сега се ядосвам. Да не се наспя и да скърбя, докато ти си се правил на волен ездач и си се носел към хубавия живот.
— Всъщност никак не бях волен.
— Така е, но не помисли за приятелите си.
— Гризе ме съвестта, Карл.
— Не те гризе никаква съвест.
— Да, прав си. — Патрик бе спокоен, оживен, усмихнат.
— Събудил си се с изгрева. Нов човек в нов свят. Всички проблеми и тревоги са останали в миналото.
— Повечето. Беше адски вълнуващо, но и страшничко. Не можах повече да заспя. Гледах телевизия до осем и половина, но не показаха нищо за смъртта ми. Изкъпах се, преоблякох се…
— Чакай малко. Какво стана с тубите и кутиите от боята за коса?
— Хвърлих ги в един контейнер за боклук някъде из окръг Уошингтън, Алабама. Поръчах такси по телефона, което в Мобайл не е много лесно. То спря пред стаята ми и тръгнах. Не се обадих на рецепцията. Оставих мотора зад хотела. Отидох в един търговски център, за който знаех, че отваря в девет, и си купих яке, джинси и обувки.
— Как плати?
— В брой.
— Нямаше ли кредитна карта?
— Имах фалшива „Виза“, получена от източник в Мая ми. Можех да я използвам за съвсем малко разходи и след това трябваше да я хвърля. Запазих я за колата под наем.
— Колко пари имаше?
— Около двайсет хиляди.
— Откъде?
— Спестявах от известно време. Получавах добри пари, независимо че Труди полагаше всички усилия да харчи по-бързо, отколкото печелех. Казах на счетоводителката във фирмата, че искам да отклоня малко пари, за да ги скрия от жена си. Тя ми обясни, че другите съдружници непрекъснато правели същото. Отиваха в друга сметка. Аз ги теглех редовно и ги криех в едно чекмедже. Доволен ли си?
— Да. Каза, че си купил обувки.
— После отидох в друг магазин и си купих бяла риза и вратовръзка. Преоблякох се в една тоалетна и толкова — заприличах на най-обикновен търговски пътник, каквито ги има с милиони. Купих си още някакви дрехи и вещи, сложих всичко в брезентова чанта и взех такси. С него отидох до летището, където закусих и изчаках самолета от Атланта. Тръгнах с тълпата, която се изсипа от него, и застанах заедно с още двама души пред бюрото на „Ейвис“. Те бяха поръчали коли под наем предварително. Моето положение беше по-сложно. Имах съвършена шофьорска книжка от Джорджия, както и паспорт, за всеки случай. Използвах кредитната карта, макар и да се страхувах, защото номерът беше истински и принадлежеше на някакъв нещастник от Джорджия. Компютърът би могъл да го засече и да предупреди персонала. Нищо не се случи. Попълних формулярите и се чупих по най-бързия начин.
— Как се казваше?
— Ранди Остин.
— Един съществен въпрос, Ранди — каза Карл, отхапа парче пица и го задъвка бавно. — Бил си на летището. Защо просто не се качи на някой самолет и не изчезна?
— Помислих за това. Докато закусвах, излетяха два самолета. Нямаш представа колко ми се искаше да се кача на някой от тях. Преди това обаче трябваше да свърша някои неща. Решението беше много трудно.