— Какви неща?
— Мисля, че знаеш. Отидох до Ориндж Бийч и наех малък апартамент.
— Разбира се, предварително си проверил как стоят нещата, нали?
— Да. Знаех, че ще приемат пари в брой. Беше февруари, студен месец, бизнесът им не вървеше особено активно. Взех леко приспивателно и спах шест часа. Гледах вечерните новини и разбрах, че съм загинал в огъня. Приятелите ми били просто покрусени.
— Гадина!
— Отидох до една бакалница и си купих ябълки. Също и хапчета за отслабване. След като се стъмни, се разхождах три часа по плажа. Правех това всеки ден, докато се криех край Мобайл. На следващия ден си купих вестник, видях дебелата си ухилена физиономия на първа страница, прочетох за трагедията, както и собственото ти хвалебствие, и научих, че погребението ще е в три същия следобед. Отидох в Ориндж Бийч и наех яхта. С нея отидох до Билокси, навреме за церемонията.
— Вестниците писаха, че си гледал собственото си погребение.
— Истина е. Качих се на едно дърво в гората край гробището и гледах с бинокъл.
— Това, струва ми се, е доста тъпа постъпка.
— Така е. Пълна идиотщина. Нещо обаче ме теглеше натам, исках да се убедя, че номерът ми е минал. По това време вече мислех, че ще мога да се справя с всичко.
— Предполагам, че предварително си избрал и дървото.
— Не. Всъщност до последния момент не бях сигурен, че ще се върна. Напуснах Мобайл и се отправих на запад по магистралата. Непрекъснато си повтарях да не го правя, да не ходя в Билокси.
— И се качи на дървото с дебелия си задник?
— Имах мотив. Беше дъб, с много дебели клони.
— Благодари се на Бога. Ще ми се клонът да се беше скършил и да паднеш на главата си.
— Не е вярно.
— Вярно е. Бяхме съсипани от скръб и се мъчехме да утешим вдовицата, а в това време ти си ни гледал и си се пукал от смях.
— Опитваш се да изглеждаш ядосан, Карл.
Беше прав. Времето след изчезването на Патрик бе заличило гнева на Карл. Истината бе, че се радваше — седеше в болничната му стая, ядеше пица с него и лакомо поглъщаше жадуваните подробности.
Но не можаха да продължат разговора. Патрик бе говорил достатъчно — намираха се вече в стаята му, а той се безпокоеше, че може би я подслушват.
— Кажи ми как са Боуган, Витрано и момчетата?
Облегна се на възглавницата, готов да се наслади на нещата, които щеше да чуе.
25
Паулу Миранда бе чул гласа на дъщеря си по телефона преди два дни. Обади му се от някакъв хотел в Ню Орлиънс. Продължаваше да работи за тайнствения си нов клиент и да пътува. Бе го предупредила още веднъж, че може да се появят хора, които да се интересуват от нея и да го наблюдават, защото клиентът й имал врагове в Бразилия. Както и при предишните си обаждания, Ева говореше завоалирано, бе лаконична и явно уплашена, макар че отчаяно се стремеше да го прикрие. Той се бе ядосал и бе настоял за подробности. Тя се безпокояла повече за неговата безопасност. Беше й казал, че иска да се прибере. Бе избухнал и й бе обяснил, че е разговарял със съдружниците от фирмата й и е научил, че е уволнена. Тя го бе уверила, че сега работи самостоятелно, че има много богат клиент, занимаващ се с международна търговия, и че отсега нататък ще пътува често и продължително.
Не искаше да спори с дъщеря си по телефона, особено след като толкова се безпокоеше за нея.
Освен другото, беше му дошло до гуша от дребните мъже, които се спотайваха около къщата му и го следяха, докато пазаруваше или отиваше на лекции в Католическия университет. Паулу ги наблюдаваше — винаги бяха наблизо. Измисли им прозвища. Говори на няколко пъти с портиера от блока на Ева и научи, че и там се навъртат същите потайни субекти.
Последната му лекция, която бе посветена на немската философия, завърши в един. Прекара половин час в кабинета си с някакъв любознателен студент и си тръгна. Валеше, а бе забравил чадъра си. Колата му беше на малкия паркинг зад сградата.
Осмар чакаше. Паулу излезе от сградата, потънал в мисли, със забит в земята поглед и вестник над главата си. Умът му бе на километри разстояние, когато стъпи в локвата край колата си, паркирана под едно дърво, от което капеше вода. До колата му бе спрял товарен микробус фиат. Появи се шофьорът, но Паулу не го забеляза. Онзи отвори задната врата, но Паулу не чу и не видя. Бръкна в джоба си, за да извади ключовете, ала в този момент Осмар го блъсна отстрани и грубо го натика в микробуса. Куфарчето му падна на земята.
Вратата на фиата се затръшна. В тъмнината някой опря пистолет между очите на Паулу и каза да не вдига шум. Книжата от куфарчето се разпиляха край колата му.