— Патрик, добре ли си? — попита Хаяни, когато застана до него.
Не отговори. Докторът погледна масата в ъгъла, на която Патрик работеше. Всичко беше в порядък, нямаше отворени книги или разхвърляни книжа.
— Добре съм, докторе — обади се най-накрая.
— Спа ли?
— Не. Никак.
— Сега си в безопасност, Патрик. Слънцето изгря.
Не отговори. Не помръдна, не каза нищо, Хаяни го остави така, както го бе заварил — стиснал подлакътниците на стола, вторачен в щорите.
Патрик чу приятните гласове в коридора — лекарят говореше с отегчените полицаи и със сестрите. Скоро щяха да му донесат закуската, макар че храната не го интересуваше особено. След четири и половина години глад се бе научил да владее желанието си да яде. Стигаха му няколко хапки от това или онова, най-често нарязани ябълки и моркови. В началото сестрите се бяха почувствали длъжни да го угоят, но се бе намесил доктор Хаяни и бе определил диета почти без мазнини, без захар, богата на зеленчуци и хляб.
Стана от стола и отиде до вратата. Отвори и тихо поздрави полицаите — Пит и Еди, двама от редовните.
— Спа ли добре? — попита Еди както обикновено.
— Спах, без да се страхувам, Еди. Благодаря. — И този отговор бе част от ритуала. По-надолу по коридора, на канапето край асансьора, видя Брент Майърс — безполезният агент на ФБР, който го бе довел от Пуерто Рико. Кимна му, но Брент не забеляза, защото се бе зачел в сутрешния вестник.
Патрик се върна в стаята си и започна леки прикляквания. Мускулите вече не го боляха, но раните все още не бяха заздравели. И дума не можеше да става за лицеви опори или коремни преси.
На вратата се почука и влезе сестрата със закуската.
— Добро утро, Патрик — изчурулика тя щастливо и остави подноса на леглото. — Време е за закуска. Как спа?
— Чудесно. А ти?
— И аз чудесно. Искаш ли да ти донеса нещо?
— Не, благодаря.
— Достатъчно е да позвъниш — каза тя и излезе. Ритуалът не се променяше, но колкото и да бе отегчен, Патрик беше доволен, защото си представяше колко по-зле би могъл да бъде. В окръжния затвор даваха закуската на метални подноси, които провираха през тесен процеп в решетките. Там щеше да се храни в присъствието на съкилийници, сменящи се всеки ден.
Взе кафето и отиде до масата в ъгъла, под телевизора. Запали лампата и се вгледа в папките.
Прекара вече седмица в Билокси. Другият живот бе приключил преди тринайсет дни, на тесен черен път, който сега бе на светлинни години от него. Искаше му се отново да е Данило, сеньор Силва, да живее скромно в семплата си къща и да слуша мелодичния португалски на прислужницата си, силно повлиян от индианския й корен. Копнееше за дългите разходки по топлите улици на Понта Поран, за самотните кросове извън града. Искаше му се отново да е при старците, насядали на сянка под дърветата на чаша зелен чай, готови да бъбрят с всеки, който има време да слуша. Липсваше му глъчката и блъсканицата на централния пазар.
Липсваше му Бразилия — страната на Данило, с огромните й пространства и остри контрасти, пренаселените градове и изостаналите села, с приятните й хора. Копнееше за Ева, за нежността на докосването й, за красивата й усмивка, за чудесата на плътта й, за топлотата на нейната душа. Нямаше да живее без нея.
Защо човек не може да има повече от един живот? Къде бе писано, че не можеш да започнеш отначало? И още веднъж? Патрик бе мъртъв. Данило бе заловен.
Бе преживял и смъртта на единия, и залавянето на другия. Защо да не може да избяга пак? Зовеше го трети живот, но без тъгата на първия и сенките на втория. Това щеше да е съвършен живот, с Ева. Щяха да са някъде, където и да е, стига да са заедно и миналото да не може да го настигне. Щяха да живеят в разкошна къща и да се плодят като зайци.
Тя беше силна, но не безгранично — както всеки човек. Обичаше баща си, родината й я привличаше като мощен магнит. Всички истински бразилци обичат градовете си и смятат, че те са уникални творения на Всемогъщия.
Бе я изложил на опасност и сега трябваше да я защити.
Би ли могъл да се справи още веднъж? Или късметът го бе оставил?
Кътър се съгласи да се срещнат в осем часа само защото мистър Макдърмот каза, че въпросът не търпи отлагане. Сградата на Бюрото още не се бе събудила напълно, защото твърде малко чиновници идваха на работа в този ранен час. Тълпата щеше да се изсипе в девет.
Кътър не беше груб, но пък и не преливаше от любезност. Разговорите с нахални адвокати не бяха сред любимите му занимания. Наля вряло кафе в две пластмасови чаши и разчисти от малкото си бюро боклуците, останали от предната вечер.