Санди му благодари учтиво за срещата и Кътър поомекна.
— Спомняте ли си телефонния разговор отпреди тринайсет дни? — попита Санди. — Дамата от Бразилия?
— Разбира се.
— Срещнах се с нея няколко пъти. Тя е адвокатка на Патрик.
— Тук ли е?
— Наблизо. — Санди духна силно кафето и се осмели да отпие глътка. Разказа набързо каквото знаеше за Лия, макар и да не спомена името й. После попита как върви разследването на Стефано.
Кътър стана предпазлив. Надраска нещо с евтина химикалка и се опита да подреди участниците в играта.
— Откъде знаете за Стефано?
— Моята колежка, дамата от Бразилия, знае всичко за Стефано. Не забравяйте, че тя даде това име на ФБР.
— Как е разбрала за него?
— Историята е дълга и заплетена и в по-голямата си част ми е неизвестна.
— Тогава защо я споменавате?
— Защото Стефано продължава да преследва клиента ми и бих искал да го спра.
Кътър надраска още нещо и отпи от кафето. Докато се опитваше да си припомни кой какво е казал, на листа се появи груба схема. След показанията на Стефано, общо взето, знаеше какво става във Вашингтон, но имаше и някои неясноти. Например твърдо бе заявено, че Стефано повече няма да се занимава със случая.
— А откъде знаете това?
— Хората му в Бразилия са отвлекли бащата на адвокатката.
Кътър не успя да задържи устните си затворени, нито пък главата си изправена. Вторачи се в тавана, докато чутото отекне в мозъка му както трябва. След това започна да го проумява.
— Възможно ли е тази адвокатка да знае къде са парите? — попита той.
— Възможно е.
Кътър проумя всичко.
Санди продължи:
— С отвличането целят да я примамят в Бразилия, за да я хванат и да й дадат от същото лекарство, което са дали и на Патрик. Всичко опира до парите.
Думите на Кътър прозвучаха отнесено, но това не беше нарочно.
— Кога са го отвлекли?
— Вчера. — Един от сътрудниците на Санди бе взел историята от Интернет преди няколко часа. Беше кратко съобщение на шеста страница на „О Глобо“, популярен ежедневник, излизащ в Рио. Името на отвлечения беше Паулу Миранда. Санди все още не знаеше истинското име на Лия, но би могъл уверено да предположи, че агентите на ФБР ще установят самоличността й, когато прочетат материала. Не би имало проблем да им каже името, но не го знаеше.
— Не мисля, че можем да направим нещо в тази връзка.
— Можете. Конците дърпа Стефано. Натиснете го. Кажете му, че колежката ми няма да се хване в капана му и че е готова да съобщи името Джак Стефано на бразилските власти.
— Ще видя какво мога да направя.
Кътър не беше забравил, че Санди Макдърмот е завел дело срещу ФБР с иск за милиони долари за престъпления, които Бюрото не бе извършило. На този етап обаче нямаше полза да обсъждат този проблем. Може би по-късно.
— Стефано се интересува единствено от парите — продължи Санди. — Ако старецът пострада, няма да види и цент.
— Да не би да намеквате, че има възможност да се преговаря?
— А вие как мислите? Ако ви чака смъртна присъда или доживотен затвор, няма ли да сте готов да преговаряте?
— В такъв случай какво да кажем на Стефано?
— Да освободи стареца и след това може би ще разговаряме за парите.
Денят на Стефано започна рано. Срещата, четвърта поред, трябваше да продължи цял ден и да сложи край на разказа му за приключенията около залавянето на Патрик. Адвокатът му го нямаше — беше в съда на някакво дело, от което не можел да отсъства. Всъщност Стефано нямаше нужда от него, а и му бе дошло до гуша да му плаща по 450 долара на час. Днес щеше да го разпитва непознат агент — Оливър някой си. Все едно. Всички бяха от една и съща школа.
— Говорехте за хирурга от Рио — каза Оливър, сякаш бяха прекъснали сеанса, за да се обади по телефона. Двамата изобщо не се познаваха, а Стефано не бе говорил с никого за Патрик от тринайсет часа.
— Да.
— Това стана през април деветдесет и четвърта, нали?
— Да.
— Продължете нататък.
Стефано се намести по-удобно на стола.
— Известно време не знаехме къде да търсим. Всъщност дълго време. Работехме непрекъснато, но месеците се изнизваха без никакъв резултат, абсолютно никакъв. Тогава, към края на деветдесет и четвърта, ни се обадиха от една детективска агенция в Атланта, казваше се „Плутон“.
— „Плутон“ ли?
— Да. Наричахме ги „момчетата от Плутон“. Свестни типове. Някои от тях ви бяха бивши колеги от Бюрото. Интересуваха се от издирването на Патрик Ланиган, казаха, че може би разполагат с някаква информация. Срещнах се с тях няколко пъти тук, във Вашингтон. Имаха тайнствен клиент, който твърдял, че знае къде е Ланиган. Естествено, проявих интерес. Те не бързаха, защото клиентът им, както ми се стори, беше безкрайно търпелив. Искаше и ужасно много пари. Може би е странно, но това бе окуражаващо.