— Защо?
— След като въпросният клиент бе убеден, че може да очаква солидно възнаграждение, значи знаеше, че Ланиган все още има много пари. През юли деветдесет и пета момчетата от „Плутон“ дойдоха при мен с предложение. Можели да ме заведат на място, където Ланиган е живял преди известно време. Съгласих се. Споразумяхме се затова да им дам петдесет хиляди долара. Нямаше какво да правя. Преведох парите телеграфно до банка в Панама и ми казаха да отида в малко градче — Итажай в щата Санта Катарина, това е Южна Бразилия. Адресът, който ми дадоха, се оказа малък жилищен блок в добър квартал. Домакинът, който поддържаше блока, беше любезен, особено след като му напълнихме гушата. Показахме му снимките на Ланиган след операцията и той каза, че може би е живял там. Дадохме му още пари и потвърди категорично. Името на човека било Ян Хорст, германец, който говорел португалски много добре. Наел тристаен апартамент за два месеца, платил в брой, не канел гости и прекарвал малко време у дома. Бил дружелюбен и понякога пиел кафе с домакина и жена му. Тя също го разпозна по снимките. Хорст се представил като автор на пътеписи, който подготвял книга за италианските и немските емигранти в Бразилия. Когато заминавал, казал че отива в град Блуменау, за да изучава тамошната баварска архитектура.
— Вие отидохте ли в Блуменау?
— Разбира се. Веднага. Проучихме целия град, но след два месеца се отказахме. След първоначалната възбуда отново влязохме в отегчителното русло на ежедневието. Нямаше какво да правим, освен отново да показваме снимките по хотели и пазари и да предлагаме неголеми награди.
— Ами „момчетата от Плутон“, както ги нарекохте?
— Охладняха забележимо. Исках да говоря с тях, но те явно нямаше какво да ми кажат. Мисля, че клиентът им се е изплашил или чисто и просто е останал доволен от петдесетте хиляди. Така или иначе, минаха цели шест месеца, преди да ни се обадят отново. След това, в края на януари същата година, ни потърсиха спешно. Клиентът им имал нужда от пари и най-накрая бил готов да продаде информацията. Няколко дни чакахме и след това те пуснаха бомбата, че срещу милион долара можем да научим точния адрес на нашия човек. Казах „не“. Не че не разполагах с парите, но ми се виждаше твърде рисковано. Клиентът не искаше да говори, докато не получи сумата, аз не исках да платя, докато не се убедя, че си струва. Нямаше начин да установим със сигурност, че клиентът знае каквото трябва. Всъщност вече се съмнявах дали изобщо има клиент. Страстите се разгорещиха и разговорите бяха прекратени.
— Но само временно.
— Да. Нямаше как. Клиентът искаше да получи парите. Ние искахме да получим Ланиган. Предложиха ни да дадем още петдесет хиляди долара, за да ни кажат къде е живял Ланиган непосредствено след Итажай. Съгласихме се, защото от наша гледна точка петдесет хиляди не бяха много и защото винаги има шанс да попаднеш на някоя неочаквана следа. От тяхна гледна точка идеята бе добра, защото по този начин доказваха още веднъж, че на клиента им може да се вярва. Естествено, това бе и още една крачка към единия милион. Зад „Плутон“ стоеше човек с ум, а аз бях готов да платя. Просто ми трябваше някаква увереност, че не е напразно.
— Кой беше вторият град?
— Сау Матеус, в щата Есприту Санту, северно от Рио, на крайбрежието. Градът е малък, шейсет хиляди жители. Хубаво място. Прекарахме там месец. Ходехме насам-натам и показвахме снимките. Апартаментът бе нает както в Итажай — два месеца, платени в брой от човек на име Дерик Бун, англичанин. Без да му даваме пари, собственикът разпозна Ланиган без сянка на съмнение. Изглежда, Бун бе останал още около седмица, без да плати, така че имаше известно недоволство. За разлика от Итажай обаче, тук Бун не бе разговарял със собственика и той не знаеше нищо за него. Не научихме нищо повече, така че в началото на март напуснахме Сау Матеус. В Сау Паулу и Рио се реорганизирахме и начертахме нови планове.
— Какви?
— Изтеглихме се от севера и насочихме усилията си към малките градчета в щатите край Рио и Сау Паулу. Тук, във Вашингтон, аз засилих натиска над момчетата от „Плутон“. Клиентът им искаше милион и не беше готов на никакъв компромис. Моят клиент не искаше да плати толкова пари, ако няма някакво потвърждение. Буксувахме намясто, като и двете страни държаха на своето, но не прекратявахме преговорите.
— Научихте ли откъде клиентът им знае толкова много за Ланиган?