— Не. Гадахме часове наред. Предполагахме, че той също го търси поради някаква причина. Не беше изключено да е някой от ФБР, който има нужда от пари. Разбира се, това бе малко вероятно, но премислихме всички възможности. Втората хипотеза, по-правдоподобната, бе, че клиентът им е познат на Ланиган и е негов доверен човек, който обаче е готов да го предаде. Така или иначе, с моя клиент решихме, че не бива да изпускаме възможността. Издирването ни се влачеше вече четвърта година, а не бяхме стигнали доникъде. Вече се бяхме уверили, че в Бразилия човек може да се скрие на милиони чудесни за целта места, а Ланиган, изглежда, бе наясно какво прави.
— В края на краищата излязохте ли от задънената улица?
— Те го направиха. През август тази година дойдоха с ново предложение. Съвсем нови снимки на Ланиган срещу още петдесет хиляди. Съгласихме се. Парите отново заминаха в чужбина. Предадоха ми снимките в офиса ми тук, във Вашингтон. Бяха три, черно-бели, големи.
— Може ли да ги погледна?
— Разбира се.
Стефано ги извади от идеално подреденото си куфарче и ги бутна към него. На първата, явно снимана отдалече, Ланиган бе на оживен пазар. Беше с тъмни очила и държеше нещо, което приличаше на домат. Втората беше направена малко преди или малко след това — Патрик крачеше по тротоар с плик в ръка. Беше по джинси и не изглеждаше по-различен, от който и да е бразилец. На третата имаше малко повече информация — Патрик по къси гащета миеше капака на фолксваген костенурка. Номерата не се виждаха, нито пък къщата. Тъмните очила ги нямаше и лицето му се открояваше съвсем ясно.
— Колата няма номера, няма уличен адрес — отбеляза Оливър.
— Да — кимна Стефано. — Гледахме ги часове наред, но не открихме нищо. Както казах, зад всичко това стоеше човек с ум.
— Какво направихте после?
— Съгласихме се да платим милиона.
— Кога?
— През септември. Парите бяха предадени на доверен посредник в Женева, който трябваше да ги държи, докато не получи съгласие и от двете страни да ги предаде. Според споразумението. Клиентът разполагаше с петнайсет дни, за да ни даде адреса. Ние гризахме нервно нокти през цялото време и най-накрая, след скандал, на шестнайсетия ден ни дадоха каквото очаквахме. Градът беше Понта Поран, улицата се казваше Руа Тирадентис. Заминахме веднага. Влязохме в града тайно. Вече бяхме респектирани от Ланиган и знаехме колко добре умее да се пази. Открихме го и го наблюдавахме седмица, за да се уверим, че е той. Името му беше Данило Силва.
— Седмица?
— Да. Трябваше да сме търпеливи. Неслучайно беше избрал Понта Поран. Градчето е идеално. Ако имаш нужните пари, местните власти са много отзивчиви. Германците бяха установили това още след края на войната. И при най-малката грешка от наша страна щеше да уведоми ченгетата и те щяха да го отърват. Чакахме и го наблюдавахме, докато най-накрая го спипахме на един черен път край града. Никакви свидетели. Чиста работа. Откарахме го в Парагвай, в наша квартира.
— Там ли го изтезавахте?
Стефано замълча, отпи глътка кафе и се вторачи в Оливър.
— Нещо такова — каза той.
27
Патрик се разхождаше и се протягаше в единия край на лекарската заседателна зала, докато Санди седеше на масата, слушаше и записваше в бележника си. Една сестра беше донесла поднос със сладки, които все още стояха недокоснати. Санди ги гледаше с възхищение и се питаше колко от обвинените в предумишлено убийство получават сладки в килиите си. Колко разполагаха със свои собствени бодигардове? А при колко се отбиваше лично съдията, за да похапне с тях пица?
— Нещата се промениха, Санди — каза Патрик, без да го погледне. — Трябва да реагираме бързо.
— Каква реакция имаш предвид?
— Лия няма да стои дълго тук, щом баща й е в неизвестност.
— Както обикновено, аз съм напълно объркан. Белите полета стават все повече, а вие двамата говорите с недомлъвки. Какво пък, аз съм само адвокат и няма нужда да знам всичко.
— Всички папки и документи са при нея. Тя знае цялата история. Поразпитай я.
— Видяхме се снощи.
— Тя те чака.
— Така ли? Къде?
— Край Пердидо има една къща на брега. Там я търси.
— Нека опитам да позная. Трябва да зарежа всичко друго и да хукна натам.
— Важно е, Санди.
— Важни са и другите ми клиенти! — отвърна Санди ядосано. — Не можеше ли да ме предупредиш малко по-рано?
— Извинявай.
— Днес следобед трябва да съм в съда. Синът ми има футболна среща. Невъзможно ли е да научавам нещата малко по-рано?
— Санди, нямаше как да предвидя отвличането. Трябва да признаеш, че обстоятелствата са доста необичайни. Опитай се да разбереш.