Вторият ден мина бавно. Ева бе достатъчно умна, за да не хлътне в капана им. Съвсем скоро щеше да му стане ясно за какво е всичко това. Нищо не му пречеше да чака.
Втората вечер съдия Хъски отново донесе пица. Предишната му бе харесала толкова много, че на обяд се бе обадил на Патрик, за да го попита дали не би искал да изядат още една. Патрик копнееше за компания.
Хъски бръкна в чантата си, извади купчина писма и ги хвърли върху работната масичка на Патрик.
— Много хора искат да ти кажат „здрасти“, предимно от съда. Казах им, че могат да ти пишат.
— Не знаех, че имам толкова много приятели.
— Нямаш. Това са отегчени чиновници с достатъчно свободно време, за да пишат писма, което е единственият им шанс да се приближат до центъра на събитията.
— Благодаря.
Хъски придърпа един стол до леглото на Патрик и опря крака на отвореното чекмедже на нощното шкафче. Патрик изяде почти две парчета пица и се засити.
— Съвсем скоро ще трябва да си направя самоотвод — каза Хъски, сякаш се оправдаваше.
— Знам.
— Тази сутрин говорих с Тръсел надълго и нашироко. Разбирам, че не си падаш по него, но като съдия е добър. Има желание да поеме делото.
— Предпочитам Ланкс.
— Да, но за жалост нямаш възможност да избираш. Ланкс има проблеми с кръвното и се опитваме да му спестяваме сложните дела. Както знаеш, Тръсел е по-опитен от мен и Ланкс, взети заедно, особено в делата за убийство.
Когато приятелят му изрече последните думи, Патрик видимо трепна, присви леко очи, за миг отпусна кокалестите си рамене. Дело за убийство. Често реагираше така при тази мисъл, когато заставаше пред огледалото и наблюдаваше продължително отражението си. Хъски забеляза мимиката му.
Както се казва, всеки е способен да убие, а и Хъски бе разговарял с много убийци през дванайсетте си години като съдия. Патрик обаче беше първият му приятел, застрашен от смъртно наказание.
— А защо се отказваш от съдийството? — попита Патрик.
— Нормалните причини. Дошло ми е до гуша и ако не се махна сега, никога няма да го направя. Децата скоро ще започнат да следват, ще трябва да изкарвам повече пари. — Хъски замълча за момент и попита: — Извинявай за любопитството, но откъде знаеш, че се оттеглям от съдийството? Не съм го обявил по радиото.
— Говори се.
— В Бразилия ли?
— Имах си шпионин, Карл.
— Някой оттук?
— Не. Разбира се, че не. Не бих рискувал да се свържа с някого от града.
— Значи е бил някой оттам.
— Да. Моят адвокат.
— И си му казал всичко?
— На нея. Жена е. Да, казах й всичко.
Хъски опря пръстите си един в друг и рече:
— Започвам да разбирам.
— Препоръчвам ти и ти да постъпиш по този начин, когато решиш да изчезнеш.
— Няма да забравя. А къде е тя сега?
— Наблизо, струва ми се.
— Аха. Парите са при нея.
Патрик се засмя. Най-накрая ледът се пропука.
— Какво искаш да знаеш за парите, Карл?
— Всичко. Как ги отмъкна? Къде са? Колко са останали?
— Кой е най-хубавият слух, който си чул в съда?
— О… имаше стотици. Любимият ми е, че си удвоил милионите и си ги скътал в швейцарски трезор, а в Бразилия само си се спотайвал, докато минат няколко години, за да можеш след това да развъртиш парите.
— Не звучи зле.
— Помниш ли Боби Доук, оная пъпчива невестулка, която ще те разведе за деветдесет и девет долара и мрази всички адвокати с високи хонорари?
— Разбира се. Пуска обявите си в църковните бюлетини.
— Същият. Вчера го сварих да пие кафе в канцеларията на съда. Знаел от сигурен източник, че си профукал парите за наркотици и малолетни проститутки и затова си живеел като селянин в Бразилия.
— Доук е способен да измисли подобно нещо.
Патрик млъкна и веселостта изчезна. Хъски не искаше да пропусне момента.
— Е, и къде са парите?
— Не мога да ти кажа, Карл.
— Колко са останали?
— Много.
— Повече ли, отколкото отмъкна?
— Да, повече.
— Как го направи?
Патрик стана от леглото и отиде до вратата. Беше затворена. Протегна се, разкърши рамене и отпи малко вода от бутилката, после пак седна на леглото и погледна Карл.
— Имах късмет — каза той почти шепнешком, но Карл го чу ясно. — Щях да се махна, със или без парите. Знаех, че фирмата ще получи милионите, и имах план да ги задигна, но и да не бях успял, пак щях да се чупя. Не можех да търпя Труди нито ден повече. Мразех работата си, пък и без това се канеха да ме изхвърлят от фирмата. Боуган и момчетата се бяха захванали с огромна измама, а аз бях единственият, който знаеше за какво става дума.