— Каква измама?
— Обвиненията на Арисия. Ще стане дума затова по-късно. Планирах изчезването си внимателно, имах късмет и се махнах. Той ме съпровождаше допреди две седмици. Невероятен късмет.
— Бяхме стигнали до погребението.
— Да. След това се върнах в Ориндж Бийч. Два дни не излизах от апартамента, който бях наел. Слушах касетки с уроци по португалски и учех думи. Освен това дълго време монтирах разговорите, които бях записал във фирмата. Имах да подреждам и купища документи. Късно вечер обикалях брега с часове. Тичах, потях се, мъчех се да стопя килограмите колкото се може по-бързо. Почти нищо не хапвах.
— Какви бяха тези документи?
— За Арисия. Осмелих се да навляза с яхтата по-навътре. Знаех основните неща и изведнъж се оказа нужно да стана добър моряк. Яхтата беше достатъчно голяма, за да живееш на нея по няколко дни, без да се връщаш, така че започнах да се крия в морето.
— Тук?
— Да. Хвърлях котва недалеч от остров Шип и наблюдавах брега на Билокси.
— Защо?
— Подслушвах офисите на фирмата, Карл. Всички телефони, всички помещения… без кабинета на Боуган. Бях сложил бръмбар даже в тоалетната на първия етаж между кабинетите на Боуган и Витрано. На тавана бях скрил ретранслатор, който приемаше сигналите и ги препращаше навън. Това е стара фирма и на тавана бяха складирани стотици ненужни папки. Никой не стъпваше там. На покрива имаше стара телевизионна антена, прикрепена за комина. Използвах я. Приемах сигнала с трийсетсантиметрова сателитна антена, монтирана на яхтата. Беше последна дума на техниката, Карл. Купих я на черния пазар в Рим. Струваше ми луди пари. Коминът се виждаше с бинокъл и приемах сигнала много чисто. Всеки звук, произнесен край някой от микрофоните, идваше до мен. Записвах всичко, а през нощта махах излишните приказки. Знаех кога обядват и кога жените им са вкиснати. Всичко научавах.
— Това е невероятно.
— Ще ми се да ги беше чул, като се мъчеха да изглеждат сериозни след погребението ми. Вдигаха телефона, приемаха съболезнованията скръбно, както подобава. Помежду си обаче си правеха майтапи със смъртта ми. Тя ги бе отървала от неприятната задача да ми съобщят, че ме изритват. Честта се бе паднала на Боуган. В деня след погребението той и Хаварак седнаха да пият скоч в заседателната зала и дълго се смяха на шегата, че съм извадил късмет да умра в толкова подходящ момент.
— Имаш ли тези записи?
— Разбира се. Имам например един разговор между Труди и Дъг в моя кабинет няколко часа преди погребението ми, когато отварят сейфа ми и за своя изненада намират застрахователната полица за два милиона. Ще се пукнеш от смях. Тя не изтрая повече от двайсет секунди и попита: „Кога ще получа парите?“
— Кога ще мога да ги чуя?
— Не знам. Скоро. Имам десетки касети. Монтирането на записите ми отнемаше по дванайсет часа на ден в продължение на няколко седмици.
— Те не заподозряха ли нищо?
— Не. Единствено Рейпли веднъж отбеляза пред Витрано колко навреме ми е хрумнало да направя застраховката за два милиона, само осем месеца преди да умра. Коментираха и колко особено съм се държал напоследък, но нищо повече. Бяха във възторг, че съм се махнал от пътя им.
— А подслушва ли телефона на Труди?
— Можех да го направя, но беше безполезно. Поведението й беше напълно предсказуемо и нямаше смисъл да се занимавам с нея.
— Но с Арисия не беше така, нали?
— Естествено. Знаех всичко, което съдружниците ми бяха направили за него. Знаех, че парите ще заминат в чужбина, знаех в коя банка ще бъдат изпратени и кога.
— А как ги отмъкна?
— С много късмет. С важните клечки от Вашингтон разговаряше Боуган, но с банкерите се занимаваше Витрано. Заминах за Маями и си направих нови документи, според които бях Дъг Витрано. Знаех номера на социалната му осигуровка и други важни данни. Онзи тип от Маями имаше компютърен каталог с милиони физиономии. Само посочваш коя искаш и, хоп, получаваш шофьорска книжка с нея. Избрах лице, което донякъде приличаше и на мен, и на Витрано. От Маями излетях за Насо и всъщност там беше опасното. Представих се в Юнайтед Банк ъв Уейлс на един от шефовете, този, с когото контактуваше Витрано. Името му беше Греъм Дънлап. Показах му всичките си документи, включително и пълномощно от фирмата, написано, разбира се, на официална бланка, което ме задължаваше да изпратя другаде парите веднага щом ги получат. Дънлап не беше очаквал самия Витрано и беше изненадан, дори поласкан, че заради такава рутинна операция пристига човек от фирмата. Почерпи ме кафе и изпрати секретарката си за кроасани. Докато седях в кабинета му и похапвах, парите пристигнаха.