— Не му ли мина през ум да се обади във фирмата?
— Не, но аз бях готов да избягам, Карл. Ако Дънлап бе проявил и най-малко съмнение, щях да го фрасна, да изскоча от сградата, да взема такси и да отпраша към летището. Имах билети за три различни полета.
— Къде щеше да отидеш?
— Не забравяй, че бях мъртъв. Вероятно в Бразилия. Щях да си намеря работа като барман и да прекарам остатъка от живота си на плажа. Като се замисля, може би щях да съм по-добре, ако не бях взел парите. Аз обаче ги взех и те започнаха да ме издирват. Затова сега съм тук. Както и да е, Дънлап зададе въпросите, които очаквах, и всичко мина чудесно. Потвърди, че телексът е дошъл, и аз веднага наредих парите да бъдат преведени в една малтийска банка.
— Всичките?
— Почти. Когато разбра, че цялата сума ще излезе от банката му, Дънлап се поколеба за момент. Щях да си глътна езика. Спомена някакъв хонорар за своите услуги и аз попитах какъв е обичайният. Той се превърна в жалка алчна отрепка и каза, че петдесет хиляди щели да са достатъчно. Съгласих се. Оставих петдесет хиляди в сметката и после веднага ги прехвърлих на негово име. Банката е в центъра на Насо…
— Беше. Затвориха я шест месеца, след като ги обра.
— Да, чух за това. Много жалко. Когато стъпих на тротоара пред банката, едва се сдържах да не хукна като луд между колите. Идеше ми да скачам и викам, но се овладях. Скочих в първото свободно такси, казах на шофьора, че изпускам самолета, и той натисна газта. Самолетът за Атланта беше след час. За Маями — след час и половина. Пътниците за Ню Йорк вече се качваха, така че отлетях за там.
— С деветдесет милиона долара.
— Минус петдесет хиляди за Дънлап. Карл, това беше най-дългият полет в живота ми. Изгълтах три мартинита, но продължавах да съм кълбо от нерви. Затварях очи и си представях как на изхода ме причакват полицаи с автомати. Бях убеден, че Дънлап се е обадил във фирмата, че някак си са успели да разберат на кой самолет съм се качил и вече ме чакат… През живота си не съм се страхувал толкова. Исках да сляза от самолета час по-скоро. Приземихме се, машината спря пред терминала. Когато се появих в чакалнята, блесна фотосветкавица и си рекох, край, дотук беше! Оказа се някакво хлапе с кодак. Буквално хукнах към мъжката тоалетна. Седнах вътре и останах двайсет минути. До мен беше брезентовата чанта, в която се намираше всичко, което имах на този свят.
— Не забравяй деветдесетте милиона.
— А, да.
— И как стигнаха парите до Панама?
— Откъде знаеш, че са стигнали до Панама?
— Аз съм съдия, Патрик. Ченгетата споделят с мен. Градът ни е малък.
— Това беше нареждането, което изпратих от Насо. Парите трябваше да влязат в нова сметка в Малта и бързо след това да се прехвърлят в Панама.
— А как стана такъв фокусник в банковите трансфери?
— Трябваше да проуча как става. Отне ми близо година. Кажи ми, Карл, кога научи, че парите са изчезнали?
Карл се засмя и се облегна назад. Сложи ръце зад тила си.
— Приятелчетата ти от фирмата просто не успяха да опазят скромната си сделка в тайна.
— Шокиран съм.
— Всъщност целият град разбра, че съвсем скоро ще бъдат червиви от пари. Държаха се потайно и внимаваха някой да не научи, но харчеха като обезумели. Хаварак си купи най-големия, най-лъскавия черен мерцедес, произвеждан някога. Архитектът на Витрано привършваше проекта за новия му дом, повече от декар застроена площ. Рейпли даде капаро за трийсетметрова яхта и заяви, че скоро ще приключи с адвокатството. На няколко пъти ставаше дума за частен реактивен самолет. Щеше да е трудно да скрият трийсет милиона в град като нашия, но те всъщност не се и опитваха. Сякаш искаха хората да знаят.
— Типични адвокати.
— Ти ги ужили в четвъртък, нали?
— Да. На двайсет и шести март.
— На следващия ден подготвяхме някакво гражданско дело и потърсиха единия от адвокатите по телефона. Новината беше, че има проблеми с голямата сделка на Боуган, Рейпли, Витрано, Хаварак и Ланиган. Парите били изчезнали. Всичките. Някой ги бил откраднал.
— Името ми спомена ли се?
— Първия ден не, но скоро след това… Пусна се слух, че охранителните камери в банката запечатали физиономията на човек, който приличал на теб. Още няколко късчета от мозайката застанаха на местата си и клюките се понесоха.
— Ти повярва ли, че съм го направил?
— В началото бях твърде смаян и не можех да разсъждавам. Както и всички други. Бяхме те погребали, бяхме ти чели молитви. Не беше за вярване. С времето обаче изненадата отстъпи пред фактите и нещата застанаха по местата си. Новото завещание, застраховката, кремирането… започнахме да подозираме нещо. След това откриха микрофоните във фирмата. ФБР започна да разпитва наред. Седмица след изчезването на парите всички бяха убедени, че това е твое дело.