— А ти гордееше ли се с мен?
— Не мога да кажа, че се гордеех. По-скоро бях стъписан. Или безкрайно изумен. В края на краищата имаше един труп. След това ми стана любопитно.
— И никакво възхищение? Поне малко?
— Не си спомням подобно нещо, Патрик. Невинен човек бе намерил смъртта си, за да можеш да откраднеш парите. Освен това бе оставил жена и дете.
— Жената получи цяло състояние. Детето не беше мое.
— Тогава не го знаех. Никой не го знаеше. Не смятам, че си бил обект на възхищение.
— Ами приятелчетата от фирмата?
— Никой не ги видя с месеци. Арисия започна да ги съди. Последваха още дела. Бяха похарчили ужасно много пари на червено, така че фалитът стана неизбежен. Разводи, алкохол… кошмарна история. Самоунищожиха се като по учебник.
Патрик се мушна в леглото си и внимателно сви крака. Наслаждаваше се на разказа, доволно усмихнат. Хъски стана и отиде до прозореца.
— Колко време остана в Ню Йорк? — попита той и надникна през щорите.
— Около седмица. Не исках парите да се връщат в Щатите, така че ги изпратих в една банка в Торонто. Банката в Панама всъщност беше клон на Банк ъв Онтарио, така че нямаше проблем да прехвърля в Канада колкото поискам.
— И започна да харчиш?
— Съвсем скромно. Вече бях канадец от Ванкувър, с всичките му документи. С парите си купих малък апартамент и кредитни карти. Намерих учител по португалски и учих езика по шест часа на ден. Няколко пъти ходих до Европа, така че паспортът ми да добие употребяван вид и да го изпробвам. Всичко мина чудесно. След три месеца обявих апартамента за продан и заминах за Лисабон, където учих езика около два месеца. После, на пети август деветдесет и втора, заминах за Сау Паулу.
— Денят на независимостта ти.
— На абсолютната свобода, Карл. Кацнах в града с две малки пътни чанти. Качих се на едно такси и потънах в море от двайсет милиона души. Беше облачно и валеше, колите едва пъплеха, а аз седях отзад в таксито и си мислех, че никой на света не знае къде съм. И че никой няма да ме намери. Бях готов да се разплача, Карл. Чувствах се абсолютно, съвършено свободен. Гледах физиономиите на хората по тротоарите и си мислех, че съм един от тях. Бразилец на име Данило, който никога няма да е някой друг.
29
Санди спа три часа на твърд матрак някъде над дневната, далеч от Лия, и се събуди, когато първите слънчеви лъчи осветиха стаята през процепите на щорите. Беше шест и половина. Пожелаха си лека нощ в три, след като в продължение на седем часа бяха чели документи и слушали десетки тайни разговори, уловени и записани от Патрик изумително ясно.
Взе душ, облече се и слезе в кухнята. Лия вече бе направила кафе и го очакваше с изненадващо свеж вид. Приготви му препечени филийки с конфитюр, докато той преглеждаше вестниците. Бе готов да си тръгне, искаше да се прибере в офиса си и да систематизира кашата на Арисия на своя територия.
— Някаква вест от баща ти? — попита той. В ранното утро гласовете им бяха тихи, думите — оскъдни.
— Не. Но не мога да се обаждам оттук. По-късно ще изляза по магазините и ще позвъня от уличен телефон.
— Ще се моля за него.
— Благодаря.
Сложиха кашона с материалите за Арисия в багажника на колата му и се сбогуваха. Лия обеща да му се обади до двайсет и четири часа. Нямаше намерение да пътува скоро, защото проблемите на Патрик от сериозни се бяха превърнали в нетърпящи отлагане.
Въздухът бе хладен. Все пак бе октомври и се долавяше повеят на есента. Лия облече яке и излезе да се разходи по брега. Беше боса, с голи крака, пъхнала едната си ръка в джоба, а с другата стискаше кафето. Налагаше се да излиза с тъмни очила, които я дразнеха. Наоколо нямаше жива душа, защо трябваше да крие лицето си?
Както повечето кариоки, тя бе прекарала голяма част от живота си на плажа — център на културата им. Беше отраснала в дома на баща си в Ипанема — най-хубавия квартал на Рио, — чиито деца буквално живееха на плажа. Не бе свикнала да се разхожда край морето, ако наоколо няма стотици весели и щастливи хора.
Баща й бе един от първите, опитали да се противопоставят организирано на безразборното разрастване на Ипанема. Той ненавиждаше пренаселването и хаотичното строителство и работеше неуморно с разни организации от района. Подобно поведение влизаше в конфликт с типичната за кариоките житейска нагласа — живей и остави другите да живеят, — но с времето все повече хора осъзнаваха правотата му и дори му се възхищаваха. Като адвокат Ева също помагаше на местните организации в Ипанема и Леблон, които се бореха за опазване на околната среда.