Слънцето се скри зад облаци и задуха вятър. Тя се прибра в къщата. Над покрива прехвърчаха кресливи чайки. След малко затвори всички врати и прозорци и подкара колата към близкия супермаркет. Смяташе да си купи шампоан и плодове, както и да намери телефон.
В началото не забеляза мъжа, а когато най-накрая го видя, изпита чувството, че е бил край нея през цялото време. Тя тъкмо си избра шампоан, когато той подсмръкна наблизо, сякаш имаше хрема. Обърна се към него, погледна го през тъмните очила и се стресна, защото не отделяше очи от нея. Беше между трийсет и четирийсет, бял и небръснат, но нямаше време да забележи каквото и да било друго.
Гледаше я втренчено с ледени зелени очи, които блестяха на загорялото му от слънцето лице. Лия тръгна спокойно между щандовете с шампоана в ръка. Може би беше някой безобиден перко от квартала, който обикаляше магазините и се зазяпваше по хубавите жени? Може би всички наоколо го познаваха и не му обръщаха внимание, защото знаеха, че е безобиден?
След няколко минути го видя отново, край тестените изделия — този път криеше физиономията си зад някаква опаковка, но металическите му очи не преставаха да следят всяко нейно движение. Защо му беше да я дебне и да крие лицето си? Този път забеляза, че е по къси панталони и сандали.
Страхът премина през тялото й като ток, от гърдите към краката. Първата й мисъл бе да избяга, но успя да запази самообладание и отиде да вземе кошница за пазаруване. Беше привлякла вниманието му, който и да бе той, и най-разумно бе да го огледа и запомни. Току-виж, се появил отново някъде. Продължи да се разхожда между щандовете и го изгуби от поглед. Нямаше го доста време. След това го видя — с гръб към нея, с бутилка мляко в ръка.
Няколко минути по-късно го зърна пак, през витрината. Беше на паркинга и говореше по клетъчен телефон. В ръцете си не държеше нищо друго. Какво бе станало с млякото? Би могла да избяга през задния вход, но колата й беше отпред. Плати покупките си колкото се може по-спокойно, но ръцете й трепереха, когато прибираше рестото.
На паркинга заедно с нейната кола имаше още трийсет и бе невъзможно да огледа всичките. Не беше и нужно. Онзи несъмнено седеше в някоя от тях. Искаше й се да се махне, без да я забележи. Качи се бързо в колата си, излезе от паркинга и подкара към къщата, макар и да знаеше, че повече не може да се върне там. Измина половин миля, после рязко сви в обратна посока и го видя — три коли след нея, в съвсем нова тойота. Зелените му очи погледнаха настрани в последния момент. Стори й се странно, че не ги крие зад тъмни очила.
В момента всичко й се струваше странно. Движеше се по чужда магистрала, в чужда страна, с фалшив паспорт, удостоверяващ, че е някоя, която изобщо не искаше да бъде; трябваше да намери убежище, но все още не бе решила къде. Да, всичко беше странно, неясно и кошмарно страшно, а тя отчаяно се нуждаеше да види Патрик и да му крещи цял час, а може би дори и да го замеря с камъни. Това не влизаше в уговорката им. Разбираше, че гонят Патрик заради миналото му, но тя самата не бе направила нищо лошо. Да не говорим за Паулу.
Като всички бразилци Ева обикновено шофираше с единия крак на газта, а другия на спирачката. Щеше й се и сега да подкара така, но трябваше да запази спокойствие. Когато бягаш, не бива да изпадаш в паника — Патрик й го бе повтарял безброй пъти. Мислиш, оглеждаш, планираш.
Наблюдаваше колите отзад. Спазваше правилата за движение по магистралата.
„Винаги трябва да си наясно къде се намираш“ — учеше я Патрик. С часове бе разглеждала картата на пътищата наоколо. Сви на север и спря на една бензиностанция, за да види чие внимание е привлякла. Ничие. Мъжът със зелените очи не я следеше, но това бе малка утеха. Той знаеше, че го е видяла и заподозряла. Беше се обадил по телефона и сега сигурно я наблюдаваше някой друг.
Час по-късно бе на летището в Пенсакола, където изчака осемдесет минути, за да се качи на самолета за Маями. Все едно бе с кой полет ще се махне оттук. Този за Маями бе най-скоро. Но щеше да се окаже пагубен.
Седеше в едно барче, скрита зад някакво списание, и наблюдаваше всичко, което се движи. Един младеж от охраната я зяпаше с възхищение и й беше трудно да се прави, че не го забелязва. Иначе наоколо беше мъртвило.
Самолетът за Маями беше стара турбовитлова машина и полетът продължи сякаш цяла вечност. Осемнайсет от двайсет и четирите места бяха празни, а останалите пет пътници й се сториха безобидни. Успя дори да поспи.
След като слезе в Маями, се скри в чакалнята на летището близо час — пиеше скъпа минерална вода и наблюдаваше пътниците. От представителството на „Вариг“ си купи еднопосочен билет първа класа за Сау Паулу. Не знаеше защо. Сау Паулу й беше чужд, но поне беше в посока към дома. Може би щеше да се крие два-три дни в някой тамошен хубав хотел. Поне щеше да е по-близо до баща си, където и да бе той. От това летище имаше полети за цял свят. Защо да не отиде в собствената си страна?