В съответствие с рутинната процедура в подобни случаи ФБР предупреди митническите и граничните служби. Този път се издирваше млада жена, Ева Миранда, на трийсет и една, пътуваща с бразилски паспорт, но най-вероятно под чуждо име. След като бяха установили самоличността на баща й, не бе проблем да научат истинското й име. Когато Лия Пирис застана пред гишето за паспортна проверка на летище Маями Интърнешънъл, не очакваше никакви проблеми. Все още се озърташе, за да види дали онзи не е по петите й.
През последните две седмици фалшивият й паспорт бе доказал надеждността си.
Служителят на гишето обаче бе уведомен за сигнала час преди това, по време на почивката. Докато бавно оглеждаше всяка буква в паспорта й, натисна сигналния бутон на скенера си. В началото колебанието му раздразни Лия, но след миг тя осъзна, че нещо не е наред. Пътниците на другите гишета се задържаха колкото да покажат отворените си паспорти и служителите да им кимнат утвърдително. Изневиделица се появи шеф в синя униформа и застана до служителя пред нея.
— Ако обичате, влезте тук, мисис Пирис — каза той учтиво, но тонът му не оставяше място за възражения. Посочи широк коридор с няколко врати.
— Някакъв проблем ли има? — попита тя.
— Не. Само трябва да ви задам няколко въпроса. — Чакаше я. Чакаше я и униформен полицай с пистолет и флакон паралитичен газ на кръста. Шефът държеше паспорта й. Десетки пътници я гледаха.
— Какви въпроси? — попита тя, когато тръгна с полицая и шефа към втория етаж.
— Няколко въпроса — повтори шефът, отвори една врата и я въведе в квадратно помещение без прозорци. Стая за задържани. На гърдите му висеше картонче с името — Ривера. Не приличаше на латиноамериканец.
— Върнете ми паспорта — настоя тя веднага щом затвориха вратата и останаха сами.
— Не толкова бързо, мисис Пирис. Трябва да ви задам няколко въпроса.
— Не съм длъжна да ви отговарям.
— Моля, успокойте се. Седнете. Мога ли да ви предложа кафе или чаша вода?
— Не.
— Този адрес в Рио съществува ли реално?
— Разбира се.
— Откъде пристигате?
— От Пенсакола.
— С кой полет?
— Еърлинк 855.
— За къде пътувате?
— За Сау Паулу.
— По-точно?
— Може би това е личен проблем.
— По работа или на почивка?
— Има ли някакво значение?
— Има. В паспорта ви е вписан адрес в Рио. Къде ще отседнете в Сау Паулу?
— В хотел.
— Името на този хотел?
Тя се поколеба за миг, докато си спомни някой, и забавянето се оказа фатално.
— Ами… „Интерконтинентал“ — каза тя накрая, съвършено неубедително.
Той записа името и попита:
— Можем ли да приемем, че в него има резервация на името на Лия Пирис?
— Разбира се — отговори тя троснато. Едно обаждане по телефона бе достатъчно, за да се установи, че лъже.
— Къде е багажът ви? — попита шефът.
Още една пукнатина върху фасадата, още по-красноречива. Тя се поколеба, извърна лице и отговори:
— Пътувам без багаж.
Някой почука на вратата. Ривера я открехна, пое лист хартия и прошепна нещо на колегата си вън. Лия опита да се успокои. Вратата се затвори и Ривера се вгледа в листа.
— Според нашите данни вие сте влезли в страната тук, в Маями, преди осем дни с полет от Цюрих през Лондон. Осем дни без багаж… не е ли странно?
— Престъпление ли е да се пътува без багаж? — попита тя.
— Не, но е престъпление да се използва фалшив паспорт. Поне тук, в Съединените щати.
Тя погледна паспорта, оставен на масата пред него. Разбира се, че беше фалшив.
— Не е фалшив — каза тя възмутено.
— Познавате ли жена на име Ева Миранда? — попита Ривера и Лия осъзна, че играта е приключила. Наведе глава, сърцето й се сви.
Ривера разбра, че са хванали поредния нарушител.
— Ще трябва да се свържа с ФБР — каза той. — Може да отнеме известно време.
— Арестувана ли съм? — попита тя.
— Още не.
— Аз съм адвокат, аз…
— Знаем. Имаме право да ви задържим, за да ви разпитаме. Нашите кабинети са на долния етаж. Да вървим.
Поведе я бързо. Тя стискаше чантата си, а очите й все още бяха скрити зад тъмните очила.
Масата бе отрупана с книжа и папки, смачкани салфетки и листове, празни пластмасови чаши и недоядени сандвичи от кафенето на болницата. Бяха обядвали преди пет часа, но никой от двамата адвокати не мислеше за вечеря. Бяха оставили времето извън стаята — вътре то нямаше значение.