— Тази сутрин видях сенатора — започна Боуган. — Извика ме у дома си.
Майката на Боуган и бащата на сенатора бяха брат и сестра. Сенаторът бе с десет години по-голям от него.
— В добро настроение ли беше?
— Не бих казал. Интересуваше се от последните новини за Ланиган. Казах му каквото ни е известно и че още нямаме понятие къде са парите. Притеснява се за това какво знае Ланиган. Уверих го, както много пъти досега, че разговорите с него са водени от този кабинет, в който нямаше микрофони. Казах му да не се безпокои.
— Но въпреки това той се безпокои.
— Да, така е. Попита ме дали има някакъв документ, който да свързва името му с Арисия, и аз му казах, че няма такъв.
— Това, разбира се, е вярно.
— Да. Името му не фигурира в нито един документ. С него се договаряхме само устно, и то предимно на игрището за голф. Казал съм му го хиляди пъти, но искаше да го чуе пак, заради завръщането на Патрик.
— Каза ли му за „килера“?
— Не.
Вторачени в прахоляка върху бюрото на Боуган, двамата си припомниха много добре какво се бе случило в „килера“. През януари деветдесет и втора, месец след като Министерството на правосъдието бе одобрило възнаграждението за Арисия и два месеца преди да получат парите, Арисия се появи във фирмата неочаквано, без да са го канили. Беше вкиснат. Патрик все още бе там, а погребението му щеше да се състои след три седмици, макар и никой да не предполагаше. Поради започналия ремонт на сградата Боуган не можеше да разговаря с Арисия в кабинета си — бояджиите все още работеха, мебелите бяха покрити с бели чаршафи. Наложи се да покани войнствено настроения Арисия в малката стаичка от другата страна на коридора, която всички наричаха „килера“ заради размерите й. Вътре имаше малка квадратна масичка с четири стола. Нямаше прозорци. Таванът бе скосен, защото отгоре беше стълбата.
Повикаха и Витрано, като втори по старшинство във фирмата, и срещата започна. Не продължи дълго. Арисия беше раздразнен, защото адвокатите съвсем скоро щяха да получат трийсет милиона долара. След като перспективата бе станала реална, тази сума му се стори безбожно голяма като хонорар за юридически услуги. Боуган и Витрано не отстъпиха от позицията си и разговорът съвсем скоро загрубя. Двамата съдружници предложиха да му покажат сключения договор, но Арисия не даваше пет пари за него.
В един момент ядосаният им клиент попита каква част от тези трийсет милиона ще получи сенаторът. Боуган се намръщи и отговори, че това не е негова работа. Арисия възрази, че е, защото парите в края на краищата са негови. След това се впусна да хули сенатора и политиците въобще. Иронично изтъкна факта, че сенаторът е положил прекалени усилия във Вашингтон, за да повлияе на Флота, Пентагона и Министерството на правосъдието в тяхна полза.
— Колко ще получи? — не преставаше да пита той.
Боуган съумяваше да избегне ударите. Повтаряше, че той има грижата за сенатора. Напомни на Арисия, че е избрал тяхната фирма заради добрите й контакти с политическите кръгове. И добави, че шейсетте милиона, които трябваше да влязат в джоба на Арисия, не са чак толкова малко, особено като се вземе предвид, че са плод на мошеничество.
Изрекоха се твърде много приказки.
Арисия предложи да им плати само десет милиона. Боуган и Витрано отказаха категорично. Арисия си излезе бесен, продължавайки да ругае и по коридора.
В „килера“ нямаше телефони, но впоследствие вътре бяха открити два микрофона. Единият беше под масата, закрепен с черен маджун в ъгъла, където се съединяваха две конзоли. Вторият бе мушнат между две много стари юридически книги на единствения рафт в стаята. Книгите бяха за украшение.
След шока от изчезването на парите и след като Стефано откри бръмбарите, Боуган и Витрано не отвориха дума за срещата. Сякаш не се бе състояла. Не я напомниха и на Арисия отчасти защото веднага бе завел делото срещу тях, а и защото ги мразеше и в червата си. Споменът за нея бе избледнял. Може би пък наистина не бе имало такова нещо?
Сега, когато Патрик се бе появил отново, нямаше начин да не се върнат към нея. Съществуваше вероятност микрофоните да не са се задействали или бившият им колега да е пропуснал този разговор сред немалкото други, които бяха водили по същото време. Всъщност смятаха, че вероятността да е станало така е доста голяма.
— Мисля, че не би пазил лентите толкова години, какво ще кажеш?
Но Боуган не отговори. Седеше, сплел пръсти върху корема си, и гледаше прахоляка върху бюрото. Да, какво само би могло да се случи… Той щеше да вземе пет милиона, сенаторът — също. Никакъв фалит, никакъв развод. Все още щеше да има жена, семейство, дом, обществено положение. Щеше да получи пет, а досега щеше да ги е удвоил. След време щяха да станат двайсет — сериозни пари, които ти дават възможност да правиш какво ли не. Бяха там, почти пред очите му, когато Патрик ги отмъкна.