Мартин натисна полирания месингов бутон. Разнесе се приятна мелодия. След няколко секунди вратата се отвори и срещу него се появи раболепно усмихнато момче във фрак и лачени обувки. Мартин си спомни, че Султанът предлагаше бонус — личен стюард — за гостите, които ползват най-скъпите каюти. Екземплярът пред него бе около двайсетинагодишен, с къса черна коса, която сякаш бе пригладена с ютия към черепа. Имаше воднисти очи и хлътнала брадичка. Кураж и силна воля не бяха първото нещо, за което човек се сещаше, като го види.
— Може да влезе — чу Мартин гласа на Герлинде Добковиц.
Стюардът отстъпи встрани.
Мозъкът на Мартин срещна големи затруднения да преработи всички впечатления, които го връхлетяха в този момент. Като разследващ полицай той бе наясно, че границата между ексцентричния стил на живот и нуждаещата се от лечение лудост често пъти е само една тънка линия. Но Герлинде Добковиц, както забеляза още от пръв поглед, преминаваше и от двете страни на линията.
— Е, най-после! — поздрави го тя от леглото си.
Бе седнала като в трон всред море от възглавници, вестници и принтирани листове в горната част на леглото. Претрупаното ѝ легло се намираше в средата на помещение, което според първоначалния замисъл на архитектите е трябвало да бъде салон. Ала те си бяха направили сметката без Герлинде Добковиц. Най-малкото, Мартин не можеше да си представи, че млечномалиновите тапети на цветчета, проснатата на пода кожа от зебра или пък изкуствените еленови рога над люковете за проветряване принадлежаха към основното обзавеждане на който и да било тристаен апартамент на Султанът.
— Трябва да сверите часовника си — каза възрастната дама, поглеждайки към един от дървените стенни часовници в преддверието на апартамента. — Почти шест е!
С грубо движение на ръката тя отпрати стюарда към едно старинно, облепено с филц бюро, над което на стената висеше маслено платно. Преди време сигурно бе изобразявало „Мъжът със златния шлем“ на Рембранд, ала сега бе осеяно със закрепени с габърчета бележки.
Възрастната дама хвърли сърдит поглед на Мартин.
— Вече си мислех, че ще трябва да чакам до Ню Йорк, за да пусна браунито ми в Белия дом.
Герлинде посегна към едни огромни очила на нощното шкафче. Мартин се учуди, че тя не използва и двете си ръце, за да намести очилата на носа си. Стъклата бяха бледорозови и дебели колкото дъното на бутилка уиски, което уголемяваше будните ѝ очи като на кукумявка. Въобще сравняването на външния вид на Герлинде с този на птица не изискваше да имаш кой знае какво въображение. Тя имаше орлови нокти, а дългият ѝ крив нос създаваше асоциация за човка върху тясното, само от кожа и кости, птиче лице на възрастната дама.
— Надявам се, не е отново от онази шкурка. Просто я оставете върху коша за биологични отпадъци и после чао! — Тя махна към Мартин, сякаш искаше да пропъди досадна муха.
— Боя се, че ме бъркате с някого — каза той и свали сака си.
Герлинде смаяно повдигна вежди.
— Не сте ли мъжът с тоалетната хартия? — изумено попита тя.
Постепенно на Мартин му се изясни какво означаваха думите коша за биологични отпадъци, шкурката, браунито и Белият дом. Запита се как можа да бъде толкова тъп, че да дойде тук. Кой дявол го бе накарал да посипе сол в незарастващата рана? Беше заради надеждата веднъж завинаги да сложи край на трагедията. А надеждата — тази лъжлива змия — го примами в улица без изход, в чийто край го чакаше една лежаща в леглото си старица.
Мартин проследи смаяния поглед на Герлинде, който отправи към стюарда.
— Кой по дяволите е това, Грегор?
Грегор, седнал на бюрото зад една пишеща машина, която би се превърнала в магнит за посетителите в Техническия музей в Берлин, надничаше безпомощно над ръба на поставената хартия.
— Опасявам се, че в този случай аз също се питам…
— Кой сте вие? — прекъсна Герлинде изискания брътвеж на стюарда.
— Казвам се Мартин Шварц. Вчера говорихме по телефона.
Тя се плесна с ръка по челото.
— Ах, боже господи, ами да, разбира се!
Герлинде изтика една купчина хартия настрани и отметна пухената си завивка, под която лежеше със снежнобели маратонки.
— Добре че дойдохте. Знам колко ви е трудно…
Герлинде премести краченцата си над ръба на леглото. Носеше розов анцуг, в който можеше да се побере два пъти.
— … точно тук, на Султанът, съпругата и синът ви…
— Извинете нетърпението ми — прекъсна я Мартин. Нямаше пито време, нито сили да любезничи. Присъствието на стюарда му бе безразлично. — По телефона ми казахте, че имате доказателства, че съпругата ми не е скочила през борда доброволно.