С годините Тими бе станал представителен млад мъж, който се наслаждаваше на живота на Карибите и междувременно започна да играе толкова добре тенис, че стигна до финала на карибския шампионат за младежи.
Преди две седмици Елена му каза кой в действителност е баща му и че най-вероятно ще го потърси. Следователно, той бе предупреден. И въпреки това не искаше да си представи шока, който в момента изживяваше Тими.
Елена въздъхна и прибра телефона в чантата си Луи Вюитон, отвори едно малко огледалце, сложи си червило и дръпна деколтето на малката си черна рокля малко по-надолу. После стана от креслото до прозореца.
Морската вода в Ари Атол бе приятно спокойна. Корабът Акварион се носеше плавно по повърхността на Индийския океан и тя не се затрудни да стигне до бара на десетсантиметровите си токчета.
— Един джин с тоник — каза тя на бармана на малкия, но елегантен круизен кораб, на който в момента имаше около хиляда пасажери. На един от тях, мъж с безкрайно дълбокомислен поглед с бира в ръка, тя подари усмивка, чието въздействие не закъсня.
— Може ли да ви почерпя? — попита добре изглеждащият германец, когото тя не бе изпуснала от поглед след отплаването им от Шри Ланка.
— С удоволствие, господин…
— Шиви — представи се мъжът, чието име Елена естествено знаеше. — Но може да ме наричате Том.
Тя се усмихна и се представи с името, с което се бе регистрирала за пътуването.
Кажи на Юлия, че ще поправя грешката си!
— И какво ви води на борда, Том?
— Пфу. — Той направи движение с ръка, все едно си избърсва потта от челото. — Това е дълга история.
— Имаме едно дълго пътуване пред себе си — усмихна се още по-приканващо Елена и уж случайно докосна с пръсти ръката му върху барплота.
— Е добре, ако искате да чуете кратката версия: аз избягах.
— Може би от любовта?
Той кимна самодоволно.
— Може и така да се каже, да. Представете си само какво се случва, когато майка и дъщеря се влюбят едновременно в един и същ мъж!
Елена кокетно премигна.
— Сигурно във вас, Том?
Той махна с ръка.
— Да, да, звучи забавно, но повярвайте ми, това е същински ад. Две ревнивки, които на всичкото отгоре са и роднини. Дъщерята искаше да се самоубие от любов като по филмите и щеше да го направи, ако не бях предупредил навреме майка ѝ. — Той похотливо се ухили. Очевидно си мислеше, че фриволната история щеше да му покачи рейтинга.
— И тогава просто си направихте резервация за това пътуване, за да избягате от откачените женички? — попита лъчезарно Елена.
— Не, просто извадих късмет в нещастието. Спечелих круиза на една онлайн игра. Мисля, че и преди съм получавал писма, че съм стохилядният посетител на някакъв уебсайт, но явно този път действително беше така. Веднага ми пратиха билетите. — Той се ухили до уши. — Дойдоха като по поръчка.
— Вие също, Том. — Елена хвана ръката му и нежно я стисна. — Значи имате късмет в живота?
— И удоволствие в любовта — ухили се отново той.
— Това звучи добре — рече Елена и стана от стола. — Какво ще кажете…? — Тя кимна с глава към асансьорите. — Обстановката на кораба ми е позната. Имате ли желание да ви поразходя зад кулисите?
Том Шиви изпи бирата си на един дъх, подаде на бармана картата на стаята си, за да запише напитките на неговата сметка, и му остави тлъст бакшиш, а после хукна след елегантната блондинка.
Във възбудено очакване на вечерта и всичко, което тя щеше да донесе.
Във възпоменание
на майка ми Криста Фицек
Кафето по-късно!
За книгата и благодарности
Преди книгата да ви поднесе още една малка изненада след стр. 309 (към която можете да се насочите веднага, ако не се интересувате от моето дърдорене относно историята на създаването на „Пасажер 23“), по традиция бих искал тук да ви благодаря. За това, че в приливната вълна от почти сто хиляди нови заглавия на година вие сте взели точно моя роман. И вероятно сега, след края на четивото, имате съвсем погрешна представа за мен.
Вярвате или не — аз обичам круизите. Да, наистина! Като малък дори исках да стана капитан, обаче много бързо се отказах, когато на крехката възраст от единайсет години, докато прекосявахме Ламанша с майка ми, сключихме облог кой от нас двамата на края на пътуването ще нахрани най-много риби. Днес, когато се кача на кораб, винаги си слагам лепенка със скополамин зад ухото — разпознавателния знак на слабаците сред морските туристи. Но съм готов да понеса снизходителните усмивки на опитните морски вълци, стига аз да контролирам местопребиваването на приетата от мен храна, а не обратното.