Въпреки че обичам да съм в открито море, „Пасажер 23“ не е израз на моето — признавам си — понякога малко странно чувство за хумор. Да харесвам круизите и в същото време да ги превърна в сцена на жестоки престъпления за мен не е противоречие. Обичам също и Берлин, но нямам никакви скрупули да населя родния ми град с колекционери на очи и душегубци.
Когато казвам, че круизите ми харесват, нямам предвид задължителното добро настроение на слънчевите палуби или стегнатата програма с организирани излети, чиито обяви в бордовите брошури много напомнят на партийните рекламни листовки, обещаващи поразителни чудеса. Разбира се, тук не става въпрос за „Много пари за малко работа“, а например за „идилично усещане ала Робинзон Крузо“ при посещението на миниатюрен залив с още осемстотин души!
Просто ми харесва представата да се шляя из чужди страни с хотелска стая зад гърба си, без постоянно да трябва да опаковам и разопаковам багажа си. Освен това обичам морето (една астроложка ми каза, че това било типично за децата от зодия везни, които са родени през октомври), при все че на плажа съм твърде мързелив да се помръдна от шезлонга, да вляза в морето, после да се изсуша, още веднъж да се намажа (понеже не се знае дали мазилото действително е водоустойчиво, нищо че го пише на опаковката) — и целият този стрес само за три дължини, понеже и плуването не е моето нещо… както и да е, отклонявам се. Та исках да кажа: за човек като мен, който иска само да съзерцава морето, дългите морски дни са идеални, тъй като на един такъв огромен кораб не получавам сърдити погледи от жена ми само защото не съм искал да поиграя с децата във водата. С което идваме на темата: „Пасажер 23“ е роман. Което ще рече: излъгах ви. Всичко това не се е случвало. Ала както бях казал на едно друго място — всяка добра лъжа си има своето зрънце истина. А в това отношение „Пасажер 23“ има повече семчици, отколкото в една диня. Именно основният лайтмотив, че годишно дузина пасажери изчезват по круизите, е напълно коректен, както и твърдението на капитан Даниел Бонхьофер в книгата, че междувременно в Съединените щати големи адвокатски кантори са се специализирали да представляват роднините на жертвите от круизи. И въобще всички случаи на мистериозно изчезнали хора, които капитанът описва в дванайсета глава, за съжаление, са истина. Единственото, което направих, бе да сменя имената на потърпевшите и на корабите.
През 2011 и 2012 година дори е имало нов трагичен рекорд — 55 души са изчезнали. Ако романът се отнасяше само за тези две години, би трябвало да се казва „Пасажер 27,5“.
До идеята за книгата стигнах през 2008 г., когато в Парк авеню (едно списание, което междувременно изчезна в морето на книжния пазар) прочетох репортаж, който засягаше феномена на изчезналите хора по време на круизи.
Това, че минаха толкова години, докато през 2013 г. се заема с първата редакция, се дължи чисто и просто на факта, че истинската идея ми дойде значително по-късно. А именно — да поставя в центъра на романа не изчезнал, а отново появяващ се пасажер, който само с появата си противоречи на теорията за самоубийствата на корабните дружества. Защото и това е вярно — круизната индустрия няма интерес да предупреждава в лъскавите си брошури за неща, до които човек със здрав разум сам достига: ако на едно тясно пространство се съберат няколко хиляди души, то конфликтите вече предварително са програмирани. И сред милионите хора, които решават да почиват по този начин, със сигурност не всички са приятни.
Престъпленията в открито море в никакъв случай не са инцидентни, а цитираните в книгата уебсайтове, където жертви, техни близки и адвокати се свързват, са действително съществуващи. Документираните инциденти са взели такива размери, че Международната асоциация на жертвите от круизи изисква създаването на „Морски маршали“ по подобие на „Авиационни маршали“10. Плуващите замъци всъщност са малки градчета без полицейски участъци. Ако въобще има охранителен персонал, то той е финансово зависим от дружеството и при сериозен инцидент проверка на собствения персонал е малко вероятна.
Но за да сме точни трябва да отбележим — и тук фактите в книгата са верни — че в случай на изчезване дори и морски маршал не би могъл да помогне много. Сам по себе си дългият километри спирачен път на круизните кораби възпрепятства благоприятния резултат от една спасителната акция; още повече, когато потенциалната жертва е видяна за последно няколко часа преди това. А и самият кораб, както подробно бе описано, е твърде голям, за да може да бъде основно и бързо претърсен.