При това междинната палуба не бе палуба в истинския смисъл на думата. Състоеше се от множество подобни на кутийки, ъгловати помещения, разположени на няколко нива, изкусно конструирани, така че отвън да останат неразпознаваеми за непросветените. Егор и Конрадин стояха пред един транспортен шлюз, тайна врата, през която контейнерът със Санди трябваше да бъде извозен. Само трябваше старата Добковиц, която стоеше на няколко крачки от другия край на вратата, най-после да реши да си тръгне.
— Как се чувства пациентът ни на своя голям ден? — промърмори Егор, без да изпуска от очи монитора.
Герлинде тъкмо се придвижи около метър назад, сякаш искаше да огледа по-добре нещата от разстояние.
— Много добре! Бърз възстановителен процес, както често се случва при добре тренирани клиенти — отговори Конрадин.
„Лечението“ на Тайо продължи повече от една година. Фиктивно падане от частен самолет над Гвинейския залив, качване на кораба в Прая, месеци наред психологични тренировки, съставяне на лична история, после оперативната намеса. Той бе поискал цялостна програма, което му струваше почти два милиона — половината от спестяванията му. Ала това бяха добре инвестирани пари. При него нещата нямаше как да се получат с обикновените козметични корекции. Тайо бе известна личност в цял свят, а преследвачите му — внедрени навсякъде. Външността му трябваше да бъде променена драстично, ако не искаше веднага да бъде разпознат в новата си родина. Най-накрая хирургът успя да го уговори не само за корекция на брадичката, устните и носа, а и за ампутация на единия крак. Брутална мярка, но ако човек се замислеше, тъкмо тя със сигурност щеше да спаси новия живот на Санди. В тяхната работа имаше една непоклатима истина: ако искаш човекът да стане невидим, той трябва завинаги да скъса със старите си навици. Един покерджия не трябваше никога повече да бъде виждан в казино, един музикант не трябваше никога повече да посегне към инструмент, един спортист никога повече не трябваше да тича. Когато се заеха с Тайо, те знаеха, че в този случай ще имат особен проблем. Мъж, когото пресата възхваляваше като „мистър ултразвук“, нямаше да се удържи дълго време далеч от пистите по стадионите на Карибите. Както наркоманът бе пристрастен към дрогата, така Тайо бе пристрастен към спорта. Стилът му на тичане не можеше да се сбърка и след няколко тренировки дори и да сложеше камъни в обувките си, хората пак щяха да започнат да шушукат. Слухът за неизвестната светкавица, която нощем прави обиколки на стадионите, скоро щеше да стигне там, където не трябва.
И за да са напълно сигурни, че Тайо нямаше да бъде хванат и изтезаван до смърт, имаше една-единствена възможност: никога повече да не тича. Просто защото не може.
Имаше безкрайни дискусии. Почти до самата операция Тайо постоянно променяше мнението си. Накрая вечните колебания така изнервиха хирурга, че веднага след операцията, пийнал известно количество алкохол, той се качи на палуба 8½ и от място, което не бе в обхвата на камерите, в една черна, бурна нощ изхвърли ампутирания крайник зад борда. Непростима грешка, която можеше да му струва работата. Ала все пак „естетичен хирург към частна програма за защита на хора с месторабота тайна междинна палуба на лайнер“ не бе длъжност, за която кандидатите се тълпяха на опашка. Егор дори си затваряше очите за все по-явния алкохолизъм на Конрадин. Но Доктора не си позволи повече подобни грешки. Излизането на палубата порядъчно го бе стреснало. Можеше да бъде видян как хвърля бедрото в Индийския океан. Точно от Анук Ламар, която се бе усамотила там да рисува.
През онази нощ Конрадин я бе завел при майка ѝ. И когато само няколко дни по-късно тя изчезна, той разказа на Егор за вътрешната съпротива, която бе усетил у момичето. Беше сигурен, че тя предпочиташе да бъде навън, сама на палубата въпреки неуютното време и въпреки тъмнината. Тогава, когато всички говореха за двойно самоубийство, Конрадин си мислеше, че Анук е предвиждала самоубийствените планове на майка си. Днес те знаеха истинската причина защо онази нощ тя не искаше да се прибере.
— Как е възможно бабата отвън да ни е разкрила? — попита хирургът.