— Толкова е готино, мамо — възкликна тя, щом излезе на балкона на каютата.
Сълзите в очите на Лиза може и да се дължаха на вятъра, който духаше от пристанището към пета палуба, но Юлия предпочиташе да вярва, че са от радост заради огромния круизен кораб и луксозната външна каюта, която щяха да обитават идните седем дни. При това — всяка своята собствена.
В сегашното си положение на самотна майка и с дохода си на медицинска сестра Юлия не можеше да си позволи дори и вътрешна каюта. Ала Даниел Бонхьофер, капитанът на Султанът, лично я бе поканил. Познаваше го от години, почти от десетилетия, и въпреки всичко би ѝ било трудно да опише на страничен човек отношенията си с него. Като приятели не бяха близки, не бяха и само познати, тъй като семейните им отношения бяха твърде преплетени — все пак Даниел бе кръстник на Лиза. Без тази връзка тя отдавна щеше да е прекъснала контакта си с него. Даниел бе приятел на Макс от детинство и Юлия така и не разбра каква бе причината бившият ѝ съпруг да поддържа приятелство с човек, който се интересуваше от едно-единствено нещо — от самия себе си. При разговор не минаваха и пет минути, и Даниел вече бе успял да насочи темата към себе си. За хората, които не го познаваха, разказите му за екзотичните места, които посещаваше, бяха дори наистина забавни. Ала за приятелство, основано на взаимност, това не бе достатъчно за Юлия. Освен това той винаги създаваше у нея усещането за фалшива учтивост, като повтаряше това, което другите казваха. И именно поради това след всяка една среща с него тя се чувстваше сякаш е била в ресторант за бързо хранене — уж всичко е както трябва, но въпреки това имаш странно усещане в стомаха.
Сега, когато за първи път се намираше на неговия кораб, тя се запита дали не го е съдила твърде строго. Все пак той отново доказа, че боготвореше кръщелницата си. Всяка година Лиза получаваше огромен подарък за рождения си ден и тази година това бе трансатлантическо плаване за Ню Йорк.
„Благодари на кръстника си“ — каза Юлия, когато на балкона дъщеря ѝ се хвърли в прегръдките ѝ. Лиза миришеше на цигари, бледият ѝ фон дьо тен оцвети страните на Юлия, ала това я притесни точно толкова малко, колкото и колието от нитове, което се вряза в лицето ѝ. В този момент единственото, което имаше значение за Юлия, бе, че можеше отново да прегърне дъщеря си. Не можеше да си спомни кога за последно бе толкова близо до момичето си.
— Тук е вълшебно — обясни тя на Том.
Те се сприятелиха на една родителска среща, на която Юлия бе извикана заради падащия успех и липсата на участие в часовете от страна на дъщеря ѝ. Когато след месец разбра, че Лиза редовно посещава консултациите на Том, тя прекъсна аферата им. Почувства се дискомфортно при мисълта, че има връзка с единствения човек, на когото дъщеря ѝ имаше доверие. Освен това не си пасваха много добре, и то не само заради възрастта — все пак Том със своите двайсет и девет години бе с цели десет по-млад от нея — а най-вече заради настоятелността му. Виждаха се почти всеки ден и той постоянно искаше да спи с нея. И макар интересът на един толкова млад и атрактивен мъж да я ласкаеше, това позвъняване бе поредното доказателство, че е взела правилното решение. Нима Том наистина си въобразяваше, че е достатъчно само да се обади, и тя ще зареже есенната ваканция с дъщеря си?
— И десет коня не могат да ме изкарат от този кораб.
— Коне със сигурност няма да могат, но вероятно едно видео ще го направи!
Юлия настръхна.
— Какво видео? — Тя усети как блаженството от последния половин час я напуска.
— Мисля, че нито една майка не би искала да види подобно нещо — каза Том. — Но трябва. Пратих ти един линк.
Глава 6
Не отне и минута и Юлия вече бе извадила от ръчната си чанта малкия таблет и се бе свързала към безжичния интернет на кораба. Преди това затвори вратите към балкона и дръпна пердетата, за да не се отразяват отблясъците на залязващото слънце в екрана.
— Плашиш ме — каза тя на Том и седна пред тоалетката до телевизора. Отвори имейла, който преди няколко минути той ѝ бе изпратил — без тема и без обръщение, само с един кратък линк. Тя чукна с показалец по оцветените в синьо редове и почти веднага се отвори една семпло оформена уебстраница. Изглеждаше аматьорска, почти като форума за щитовидната жлеза, в който Юлия от време на време обменяше информация с други хора, които страдаха от хипофункция.