След смъртта на Надя и Тими той бе проучвал най-подробно всеки отделен случай от последните години, а те никак не бяха малко. Бе посещавал групи за взаимопомощ, основани от близките на „жертвите на круизите“. Бе говорил с адвокати, които се бяха специализирали в обвинителни процеси за обезщетения, и бе опитал да подведе под съдебна отговорност лично капитана на кораба за това, че акцията по издирването като цяло е била повърхностна, както и събирането на доказателствата от каютата на съпругата му.
Докато не изгуби процеса срещу капитан Даниел Бонхьофер и корабното дружество, години след изчезването на Надя и Тими той следеше всяко съобщение в пресата за престъпленията по круизните кораби. Но тогава осъзна, че с кръстоносния си поход срещу компанията се опитваше единствено да заглуши болката си. Каквото и да направеше, нищо нямаше да му върне семейството. Когато прие истината, той престана да следи новините за изчезнали хора в открито море. Те бяха изгубили всякакво значение за него, както и самият живот въобще. Затова днес за първи път чу името Анук Ламар.
— И сега изведнъж се е появила отново? — повтори той изречението, с което Герлинде Добковиц току-що бе завършила дълъг монолог.
— Да. Видях я със собствените си очи. Бе в края на всекидневните ми контролни разходки, между втора и трета палуба, тъкмо завивах, когато това слабичко създание връхлетя върху мен с глава, обърната назад, сякаш бягаше от някого. Чух бързи стъпки, приглушени от дебелия цял метър килим, в който количката ми винаги затъва като в пясък, но все тая… Важното е, че видях как Анук спря, за да хвърли нещо в месинговото кошче за боклук, окачено на стената. — Червени петна избиха по лицето на Герлинде, споменът явно я бе развълнувал. — След това тя не се помръдна повече, а аз побързах да се скрия зад един от онези огромни сандъци с цветя, с които са озеленили всички коридори на кораба, преди капитанът да може да ме види.
— Капитанът?
— Нямам представа какво търсеше там в този час, но той направо налетя на момичето. Ето, вижте сам! — Герлинде извади от джоба на анцуга мобилния си телефон и му показа една снимка, която бе мътна и размазана. — Да, да, не съм точно Хелмут Нютън с камерата. — Герлинде нацупи устни. — Трябваше да включа светкавицата, но не исках да ме забележат. А и се наложи да се сгъна на четири, за да мога въобще да хвана нещо с обектива през цветните лехи.
— Коя е жената на снимката? — попита Мартин.
Освен малко момиче и висок мъж, на снимката имаше и една жена, застанала между двамата. Тя бе висока почти колкото Анук и почти толкова слаба.
— Това е Шала, добрата душичка. Понякога чисти и моята каюта. Натъкнала се е на двамата, след като е изнесла цяла камара оповръщани кърпи от медицинския център. Беше луда нощ! — Герлинде имитира с дясната си ръка движенията на клатещия се кораб. — Признавам, че в момента, в който направих снимката, не ми беше ясно кое е момичето. Разбрах това едва след като направих проучване. В онзи миг единственото, което ми мина през ума бе, че момичето отчаяно се нуждае от помощ. Все пак бе един през нощта, тя бе облечена единствено с тениска и бикини и бе подута от плач. На въпроса на капитана дали се е изгубила, тя не отговори, както и на въпроса къде са родителите ѝ.
— И сте чули всичко това?
— Нима мислите, че седя в инвалидна количка, защото съм глуха? Растенията ми попречиха само да виждам, но не и да чувам. Чух още, че капитанът настоятелно предупреди Шала с никого да не разговаря за това. После заведоха бедното създание в медицинския център при доктор Бек. След като всички се разотидоха, намерих това тук в кофата за боклук.
Герлинде посочи плюшената играчка, която Мартин продължаваше да стиска в лявата си ръка.
— Тя го е захвърлила там? — Мартин се втренчи в мечето, което му изглеждаше странно познато и в същото време чуждо.
— Кълна се в потта на чорапите си срещу тромбоза. — Герлинде вдигна дясната си ръка. — Вие го разпознахте, нали? — Тя продължи да говори едва когато той я погледна директно в очите. — Това е плюшеното мече, което синът ви Тими държи прегърнал на снимките, които тогава показаха по медиите, нали?
Мартин кимна. Реално погледнато само едно-единствено списание — и то година след трагедията — бе поместило статия със заглавие „Изгубени — защо все повече хора изчезват безследно по круизните кораби?“, в която бе спомената съдбата на неговото семейство и бе публикувана снимка на Тими.
Герлинде бе учудващо добре информирана.